— Ще ти пожелая лека нощ — рече той.
— Лека нощ, господин Фицджералд — отвърна тя и му подаде ръка.
Той я стисна за миг, след което се обърна и си тръгна. Когато господин Палисър се върна, Бурго бе изчезнал.
Лейди Гленкора чакаше пред вратата на трапезарията, когато съпругът й влезе. Стоеше съвсем близо до господин Бот, който я бе заговорил, но тя не му бе отвърнала нищо. Той отново проговори, но лицето на лейди Гленкора остана безизразно, сякаш бе глуха.
— А какво ще правим с госпожа Маршъм? — попита тя силно и ясно, когато съпругът й я взе под ръка. — Напълно забравих за нея.
— Госпожа Маршъм си тръгна — отвърна той.
— Видял си я?
— Да.
— Кога си я видял?
— Дойде на „Парк Лейн“.
— Защо е направила това?
Тези въпроси бяха зададени, докато господин Палисър настаняваше жена си в каретата. Тя влезе точно след като зададе последния, така че господин Палисър не намери за нужно да й отговаря, докато заемаше мястото си. Но тя настояваше да получи отговор.
— Какво е накарало госпожа Маршъм да дойде при теб на улица „Парк Лейн“? — попита отново.
Господин Палисър мълчеше, тъй като още не бе решил какво да каже по този въпрос.
— Предполагам, че е отишла, за да ти каже, че танцувам с господин Фицджералд? Така ли е?
— Гленкора, предпочитам да не обсъждаме това сега.
— Не смятам да го обсъждам нито сега, нито когато и да било. Щом не искаш да си общувам с господин Фицджералд, не трябваше да ме караш да идвам в дома на лейди Монк. Освен това, Плантагенет, ще ме прощаваш, но нищо не би могло да ме накара отново да приема госпожа Маршъм или господин Бот като гости в дома си.
Господин Палисър категорично отказа да обсъжда този въпрос и така приключи вечерта на партито на лейди Монк.
Петдесет и първа глава
Смели хипотези за едно убийство
Джордж Вавасор не бе в добро настроение, когато си тръгна от къщата на улица „Кралица Ан“, след като бе хвърлил подаръка си в камината. Всъщност имаше много неща, свързани с тази къща, които го караха да се чувства нещастен. Алис бе сгодена за него и въпреки че досега не бе казвала нищо, което да го наведе на мисълта, че обмисля да разтрогне този годеж, тя се отнасяше по такъв начин с него, че той копнееше да захвърли това обещание обратно в лицето й. Джордж бе от онези мъже, които не могат да понасят оскърбително отношение от жена. В същото време бе безразличен към оскърбително отношение от мъж, стига това отношение да не бе злонамерено. Нямаше мъж на този свят, чието мнение да имаше някакво значение за него. Но държеше на доброто мнение, или по-скоро на благоразположението, на всяка жена, на която се бе опитал да се хареса.
Алис му бе казала: „Ще се омъжа за теб“. Не с думи, а с действия и погледи, които бяха много по-еднозначни от думите. „Ще се омъжа за теб по причини, които са моя работа, но които, в сегашното ми положение, превръщат този брак в най-доброто възможно решение за мен. Въпреки това искам да разбереш, че в това решение няма място за любов. Обичам друг мъж. Но поради причините, за които намекнах, не мога да се омъжа за него.“ Така бе разчел днешното поведение на Алис и не бе от хората, които могат лесно да понесат подобно отношение.
Но въпреки че бе хвърли пръстена в камината, Джордж не можеше толкова лесно да се отърве от нея. Едва ли можем да се съмняваме, че щеше да го направи, ако ръцете му не бяха вързани. Освен това щеше да го направи по начин, който да причини огромна болка на Алис, дори и тя да поискаше да разтрогне годежа. Но не можеше да причини това на жена, от която бе взел пари, имайки предвид, че не можеше да върне този заем. И не можеше да причини това на жена, от която възнамеряваше да вземе още пари. Що се отнасяше до това, той отново и отново си повтаряше, че няма да й иска повече пари. Когато напусна къщата на улица „Кралица Ан“, Джордж се закле, че при никакви обстоятелства не би й задлъжнял с още един шилинг. Но преди да е достигнал улица „Марлборо“, той си бе припомнил, че всичко зависеше от следващия заем, който трябваше да вземе от нея. Беше в парламента, но той щеше да бъде разпуснат след три месеца. Бе жертвал толкова много, за да си спечели това членство, и не можеше да се откаже сега, когато бе толкова близо. Онзи проклет старец в Уестморланд, който сякаш бе надарен с безсмъртие — не можеше ли просто да умре и да завещае декарите си на човек, който знаеше как да ги използва? Той остави улица „Риджънт“ зад гърба си и зави по площад „Хановер“, за да стигне до улица „Грейт Марлборо“, като по пътя даде изблик на чувствата си, вместо да въдвори ред в мислите си. Докато пресичаше площада, си помисли как щеше да се зарадва, ако старецът бъде сполетян от някакво нещастие. Представи си радостта, която щеше да изпита, ако утре му кажеха, че някое от дърветата на онова „прокълнато място“ бе паднало върху „упорития стар идиот“ и го бе убило! Не казвам, че обмисляше да убие дядо си. Беше напълно сигурен, че не би могъл да осъществи подобен план. Не че не би могъл да се измъкне безнаказано. Разбира се, че би могъл. Спомни си Ръш76 и Палмър77 — дръзкия убиец и тайния отровител. Според Вавасор и двамата бяха велики мъже. Често бе казвал това пред други хора. Веднъж дори бе обявил, че смелостта на Ръш никога не е била надминавана.
76
Джеймс Блумфийлд Ръш (1800–1849) — фермер от Норич, извършил двойно убийство (на баща и син) на 28 ноември 1848 г. и екзекутиран година по-късно. — Б.пр.
77
Уилям Палмър (1824–1856) — английски доктор и прочут отровител, осъден на смърт за убийството на своя приятел Джон Кук и екзекутиран през 1856 г. Подозира се, че е отровил и четири от децата си, умрели при загадъчни обстоятелства. — Б.пр.