През онази първа вечер след смъртта на дядо й, Кейт щеше да се чувства много по-добре, ако имаше нещо за вършене. Но истината бе, че нямаше. В продължение на около час тя сновеше от стая в стая, като мислеше за писмото, което бе пъхнала в джоба си и нямаше търпение да прочете, но в същото време чувстваше, че не бива да го прави, защото в момента бе длъжна да мисли единствено за покойния си дядо. Но Кейт грешеше. Нека живите си спомнят за мъртвите само тогава, когато мислите им ги отвеждат натам по естествен начин, независимо дали самите те искат това или не. Тъга, изпитана, защото така е редно, е почти като престорена тъга. Когато види подобно нещо, човек не може да не се сети за дамата, която тайно попитала своята приятелка дали печеното пиле с млечен сос подхожда на траурното й облекло или за онази друга дама от кралското семейство, която била уверена от един придворен лорд, че играта на пикет78 била част от скърбенето.
Стана почти единайсет, преди Кейт най-накрая да извади писмото и да го прочете. Понеже то е важно за моята история, ще го пресъздам без съкращения, въпреки дължината му. То бе написано с огромни трудности и много сълзи и докато го четеше, Кейт почти забрави, че дядо й лежеше мъртъв в стаята над главата й.
„Улица «Кралица Ан», април 186–.
Скъпа Кейт,
Не знам как да ти пиша, имайки предвид какво имам да ти казвам. Но трябва да го знаеш. Трябва да го знаеш, но ще те помоля да не го повтаряш на никой друг. Трябваше да ти пиша още вчера, когато нещастието се случи, но бях много зле и просто не бях способна. Всъщност веднага след като брат ти си тръгна, аз си помислих, че едва ли някога ще мога да събера мислите си отново. Смайването ми бе толкова голямо, че за известно време сякаш здравият ми разум ме бе напуснал и можех само да седя и да плача като идиот.
Скъпа Кейт, надявам се, че няма да ми се ядосаш, но трябва да ти го кажа. Опитах се да осмисля случилото се трезво и спокойно, но не виждам друг вариант. Фактът, че брат ти се скара с мен, не може да бъде скрит от теб и няма да допусна да научиш обстоятелствата от него. Вчера той дойде при мен и беше много ядосан. Този гняв бе нищо в сравнение с последвалата му ярост, но беше ядосан още от самото начало. Застана пред мен и ме попита защо съм направила така, че парите, които ми е поискал, да минат през ръцете на господин Грей. Разбира се, че нямах представа за какво говореше и му казах това. Обясних му, че не съм говорила с никого по този въпрос, освен с татко и той ми е обещал да се погрижи за прехвърлянето на парите. Дори сега не знам нищо по въпроса, защото още не съм говорила с татко и не разбирам какво е направил. Джордж веднага ми отвърна, че не ми вярва, и когато не реагирах по никакъв начин на тази обида, прибягна до още по-груби думи и заяви, че нарочно съм се опитала да го унижа пред целия свят.
След това ме попита дали го обичам. О, Кейт, трябва да ти разкажа всичко, колкото и да не ми се иска. Помниш ли онази Коледа, която прекарахме заедно в Уестморланд? Не мисли, че те обвинявам, но тогава отговорите ми към него бяха прибързани. Реших, че мога да му бъда полезна в ролята на съпруга, и си казах, че ще бъде хубаво да бъда полезна по някакъв начин. Когато ми зададе този въпрос вчера, аз не му отговорих. Как бих могла да му кажа, че го обичам, секунди след като ме е обидил? Как бих могла да му кажа, че го обичам, докато се е надвесил над мен и ме гледа с гняв в очите? Той ми нареди да върна на господин Грей всички подаръци, които съм получавала от него. В същото време взе от масата и хвърли на дивана малкия нож за писма, който господин Грей ми бе подарил. Не можех да му позволя да ми заповядва, така че не казах нищо, но върнах ножа на масата. Той отново го грабна и го хвърли в огнището.
— Имам правото да те смятам за своя съпруга — рече той, — и като такава не мога да ти позволя да държиш подаръци от този мъж.
Мисля, че тогава му казах, че никога няма да стана негова съпруга. Помня неговите думи, но не и своите. Той изруга и ме заплаши, че ако втори път се отметна от думата си, никога няма да ми позволи да го забравя и ще ме накаже сурово за това вероломство. О, Кейт, не мога да ти опиша как изглеждаше. Беше се приближил и знам, че се разтреперих пред него, сякаш ме беше страх, че ще ме удари. Не казах нищо, разбира се. Какво можех да кажа на човек, държащ се по този начин с мен? След това, доколкото си спомням, той седна и започна да говори за пари. Забравила съм какво точно каза, но помня, че го уверих, че може да вземе толкова, колкото иска, стига да ми остави достатъчно, за да не съм в тежест на баща си.