— Защо не го погребат още утре, за да можем да си тръгнем преди неделя?
— Почина едва в понеделник, Джордж — заяви покрусено Кейт.
— Пфу! У кого е завещанието?
— Господин Гограм. Беше тук вчера и ми заръча да предам на теб и на чичо Джон, че ще го носи на връщане от погребението.
— Какво общо има чичо Джон? — попита рязко Джордж. — Още този следобед ще отида в Пенрит и ще принудя този Гограм да ми даде завещанието.
— Не мисля, че ще го направи, Джордж.
— Какво право има да ми откаже? Какво право има изобщо? Откъде мога да бъда сигурен, че завещанието наистина е в него? Дядо къде държеше книжата си?
— В стария секретер79, както го наричаше. Онзи в трапезарията. Но е запечатан.
— Кой го е запечатал?
— Господин Гограм… всъщност двамата с господин Гограм го направихме.
— Защо, по дяволите?
— Просто му помогнах. Но според мен постъпи правилно. Мисля, че е нормално в подобни случаи.
— Глупости! Мислиш за далечното минало. Докато някой не ме убеди в противното, ще считам, че всичко тук ми принадлежи като наследник на стареца. Няма да допусна вмешателство, докато не се уверя, че правата ми наистина са били отнети. И няма да приема завещание, изготвено на смъртен одър. Когато човек едва държи химикалка в ръката си, онова, което пише с нея, няма никакво значение.
— Нима смяташ, че искам да отнема правата ти?
— Надявам се, че не.
— О, Джордж!
— Казах, че се надявам да не е вярно. Но има хора, които го искат. Нима смяташ, че чичо Джон не би го направил, ако можеше? Проклет да е! Ако опита, ще открие, че ще му струва скъпо. Ще го прекарам през всички съдилища в Англия! След няколко години ще му се иска никога да не е напускал „Чансъри Лейн“!
Сестрата донесе съобщение, в което се казваше, че госпожа Гринаул и господин Вавасор смятат да влязат в стаята на стария земевладелец, за да се сбогуват с него. „Може би госпожица Кейт и господин Джордж искат да ги придружат?“
— Господин Вавасор! — извика Джордж, карайки старицата да подскочи. Тя изобщо не разбра какво имаше предвид.
— Да, сър, старият земевладелец — отвърна.
— Ще дойдеш ли, Джордж? — попита Кейт.
— Не. За какво ми е да ходя там? Защо да се преструвам, че искам да видя трупа на мъж, когото мразех и който мразеше мен и чието последно действие, доколкото знам, е било да се опита да ме ограби? Няма да дойда.
Кейт отиде, използвайки тази възможност да се измъкне от брат си. С всеки изминал миг идеята, че трябва по някакъв начин да се раздалечи от него, й се струваше по-примамлива. Напоследък в характера му се бе появила една цинична свирепост, която го правеше почти нетърпим. В същото време изпитваше такава омраза към общоприетите правила, както ги наричаше, че бе започнал да пренебрегва всякакви норми на цивилизовано поведение. Тя отдавна знаеше за тази черта на характера му. Именно по тази причина опитите й да го ожени за Алис я бяха карали да се чувства гузна. А сега това държане и този начин на говорене я караха да изпитва благодарност за това, че Алис се бе спасила.
Кейт се качи с чичо си и леля си и видя лицето на дядо си за последно.
— Клетият старец! — възкликна госпожа Гринаул. По лицето й се стичаха сълзи. — Джон, помниш ли как ми се караше и как ми казваше, че от мен няма да излезе нищо? Предполагам, че е казвал същото и на теб, Кейт?
— Беше много мил с мен — отвърна Кейт и се приближи до леглото. Тя не бе от хората, които, само чакат извинение да заплачат, и очите й бяха сухи.
— Беше достоен стар джентълмен — отбеляза Джон Вавасор. — Принадлежеше на една отминала епоха, но това не означаваше, че не беше джентълмен до последния си дъх. Не вярвам, че някога е направил нещо несправедливо или невеликодушно. Хайде, Кейт, да слизаме долу.
Госпожа Гринаул остана, защото искаше да размени няколко думи със сестрата за начина, по който тялото на господин Гринаул е било третирано след смъртта му, след което последва брат си и племенницата си.
Джордж не замина за Пенрит и видя господин Гограм чак в деня на погребението, когато този достолепен адвокат дойде във „Вавасор Хол“. Не каза нищо повече по въпроса и не счупи печатите, с които бе заключено старото бюро в приемната. Двата дни преди погребението бяха безкрайно неловки за всички присъстващи, освен, може би, за госпожа Гринаул, която се преструваше, че не забелязва мрачното настроение на племенника си. Наричаше го „клетия Джордж“ и възприемаше неучтивото му, дори грубо отношение за проявление на скръбта му. Задаваше му въпроси за парламента, на които той, разбира се, не отговаряше, и му разказваше истории за клетия Гринаул, без да обръща внимание на отвратеното му изражение.
79
Секретер — писалище е отделение за заключване на ценности и подвижна дъска, която се сваля, за да може да се пише отгоре. — Б.пр.