Сградата, помещаваща кабинета и бюрото на господин Джон Вавасор, се намираше в една от тези странични улички и нейният основател, след като я бе построил, се бе почувствал много доволен от себе си. Фасадата й бе каменна и самата постройка бе солидна, но много грозна. Излъчваше някаква особена важност и може би по тази причина си имаше собствено име: Държавен архив на главния счетоводител. Може би в тъмните мазета на тази сграда и до ден-днешен се съхраняват архивите на много имоти, изпратени в канцлерския съд80 и никога не излезли оттам. В постройката се влизаше през тъмен коридор, чиято врата никога не се затваряше, и тъй като в другия му край също имаше врата, водеща до друга тясна уличка, той се бе превърнал в нещо като проход. Но хората, които го използваха, бяха малко на брой. От време на време можеше да бъде видяно момче, носещо купчина документи на главата или раменете си, както и някой писар, работещ в съда, който знаеше най-прекия път между две адвокатски кантори. Но въпреки че бе отворен от двете страни, този коридор беше тъмен като Ереб81 и всеки човек, който минаваше по него, започваше да чувства влагата и да усеща миризмата на мухъл, издигаща се от съдебните архиви под краката му.
Джон Грей мина по този коридор и изкачи каменните стъпала, водещи до кабинета на господин Вавасор. Стълбището беше широко и величествено, почти като стълбище в благородно имение, но мракът в коридора се бе просмукал и там и бе създал потискаща атмосфера, така че никой не можеше да слиза или да се качва по стълбите, без да изпита тягостно чувство. Господин Грей достигна един дълъг коридор, където, поне отначало, цареше пълна тишина. Нямаше шум на врати, които се отварят и затварят, нито тропот на краката на мъже, изкарващи своята прехрана. Джон Грей спря за миг и се огледа, запленен от мъртвешката неподвижност на мястото, но после чу тежко дишане и осъзна, че в килиите от двете му страни имаше пленници. Когато наближи вратата на кабинета на господин Вавасор, той прецени, че дишането идваше именно оттам.
На вратата бяха изписани думи, които едва успя да разчете в тъмното: „Стая за разписване. Господин Вавасор.“
Господин Вавасор ненавиждаше тези думи до дъното на душата си! Струваше му се, че те бяха сложени там, за да го унижат пред целия свят, разкривайки падението му. След като бе чул завещанието на дядо си, той бе решил никога повече да не изкачва онова меланхолично стълбище, да напусне завинаги Държавния архив на главния счетоводител и да се задоволи само с половината от официалния си доход. Но как можеше да се откаже от тези пари, когато дъщеря му продължаваше да захвърля своите на вятъра — и то по няколко хиляди наведнъж?
Джон Грей влезе в стаята и завари господин Вавасор седнал на един фотьойл до огъня. Подозирам, че дишането, което бе чул, по-скоро беше хъркане. Вавасор бе решил да се почине, изморен от разписването на документи. Стаята беше голяма и скучна и гледаше към някакъв вътрешен двор. Господин Грей си каза, че едва ли е била боядисвана в последните няколко десетилетия. Съвсем близо до прозореца се издигаше черната стена на друга сграда, така че никаква дневна светлина не можеше да прекъсне работата на разписващия. В центъра на стаята имаше голяма махагонова маса, върху която се издигаше висока кула от документи. Отгоре бяха поставени единствените два инструмента, нужни на разписващия — попивателна хартия и химикалка. По дължина на масата бяха наредени няколко дебели справочника: „Пощенски указател“, „Съдебен циркуляр“, „Директория на адвокатските сдружения“, прашен том с парламентарни актове, които се отнасяха до Канцлерския съд (том, който господин Вавасор никога не бе отварял), както и няколко други. Сред тях нямаше книга, която би могла да послужи за разтуха или от която читателят би могъл да извлече някакво удоволствие. Покрай стената бяха наредени няколко стола и имаше един фотьойл, който обитателят на кабинета бе преместил до огнището. Подът бе покрит със стар турски килим. Други мебели нямаше. Едва ли е изненадващо, че господин Вавасор предпочиташе клуба си пред това място. Всъщност той не бе напълно сам в своята мрачна тъмница. В ъгъла на голямата стая имаше малък килер, където седеше писарят на разписвача — момче на около седемнайсет години, което прекарваше повечето си време, играейки морски шах на попивателната хартия. Ако бях на мястото на господин Вавасор, щях да се сприятеля с това момче, да му издам всичките си тайни и да се присъединя към младежките му игри.
80
Канцлерски съд — съд в Англия и Уелс, който прилага система от правни принципи, основана на справедливостта (като допълнение към писаните закони). Институцията съществува от средата на XIV век до 1875 г. — Б.пр