— Кабриолет!
— Да. Един кабриолет няма да я убие. Освен това не е толкова лесен за следване, колкото една карета.
— И къде ще отидем?
— В четири часа има влак за Саутхемптън, а корабът за Джърси потегля в шест и половина. Ще бъдете в Джърси на следващата сутрин и оттам потегля кораб за Св. Мало. Трябва да се прикачите от единия кораб на другия… ако тя има достатъчно сили и кураж, разбира се.
След тези думи, кой би могъл да каже, че лейди Монк не беше всеотдайна леля?
— Това е много добър план — отбеляза Бурго с възхищение в гласа.
— Ще й бъде трудно да избяга от мен. Разбира се, аз не бих могла да й кажа, че знам за плана. По-добре да нареди на кочияша си да отиде да вземе някоя нейна приятелка и после да се върне. Да отиде до Тибърния или дори до Пимлико87. Тогава ще може да ме изостави, да излезе от къщата и да отиде пеша до кабриолета. Ще каже на портиера, че отива до каретата си. Разбираш ли?
Бурго обяви, че разбира.
— Трябва да отидеш при нея и да я накараш да те приеме. Трябва да говориш с нея, за да уредиш всичко това. И трябва да бъде в четвъртък заради разписанието на корабите.
Тя го попита за парите и му взе банкнотите, които му бяха останали, като обеща в четвъртък сутринта да му ги върне, добавяйки няколко. Той все пак я помоли да му остави една банкнота от пет лири, с доста жален тон, и я получи. След това й каза за пътните чанти и чорапите.
— Помоли я да дойде в здрава рокля за път — заръча лейди Монк. — Отгоре може да облече нещо дантелено, за да не привлича вниманието на слугите. Аз няма да забележа.
Нима не беше най-добрата леля на света?
След тези думи Бурго я остави и се насочи към клуба си в доста приповдигнато настроение.
Шестдесет и седма глава
Последната целувка
Когато се върна от Уестморланд, Алис веднага се отправи към „Парк Лейн“, където лейди Гленкора и господин Палисър я чакаха. Щеше да прекара един ден с тях в Лондон, а на сутринта на следващия щяха да заминат за Париж. Завари господин Палисър да полага неимоверни грижи за жена си. Не че в поведението му имаше нещо, което да намеква, че я държи под око или прекарва повече време с нея, отколкото бе нормално за съпруг на млада жена. Но начинът им на живот несъмнено бе много по-различен от онова, което бе видяла в Мачинг!
Когато Алис пристигна, самият господин Палисър я посрещна в антрето и я заведе при жена си още преди да бе имала време да свали шапката си.
— Много сме ви задължени, госпожице Вавасор — рече той. — Чувствам тази благодарност толкова силно, колкото самата Гленкора.
— О, не — отвърна тя. — Аз съм ви задължена за това, че ме поканихте.
Той просто се усмихна и поклати глава, след което я заведе горе. На стълбите двамата си размениха още няколко думи.
— Трябва да ми простите за острите думи, които отправих към вас онази вечер, когато излязохте да се разхождате из руините.
Алис промърмори нещо учтиво, намеквайки, че въпросът отдавна бе забравен, и двамата се насочиха към стаята на лейди Гленкора. На Алис й се стори, че той не изглежда толкова внушително, колкото бе изглеждал в Мачинг. Вече не се надяваше да бъде направен канцлер на хазната (нещо, което бе смятал за сигурно) и това понижение в най-обикновен грижовен съпруг сякаш се бе отразило на походката, гласа и цялостното му поведение. Когато бе приветствал Алис в Мачинг, той несъмнено се бе извисявал над нея по начин, който бе почти заплашителен, но сега това величие сякаш се бе изпарило. Трябва да посочим, че никак не му бе леко и не бива да забравяме, че постъпката, довела до това падение, бе толкова мила и благородна!
— Скъпа Алис, радвам се да те видя! В момента събирам багажа си, а Плантагенет ми помага.
Като чу това, Плантагенет се намръщи, чувствайки се като бивш войник, заварен с хурка в ръка. Той се бе отказал от меча на величието и вместо това бе приел хурката на домашния живот. Промяната никак не го радваше. Освен това в гласа на жена му се бе прокраднала подигравателна нотка, която, поне според него, можеше да му бъде спестена.
— Ти вече събра багажа си и не виждам какво друго имаш за правене — продължи Гленкора.
— Аз ще ти помогна — рече Алис.
— Но ние почти сме готови. Струва ми се, че ще трябва да извадим всичко и отново да го приберем, иначе какво ще правим утре? Не можем да заминем още утре, нали, Плантагенет?