Омъжила се за стареца и за щастие, бракът се оказал задоволителен, поне що се отнася до стареца и семейството на Арабела. Мъжете от рода Вавасор можели да спрат да се притесняват и били както изненадани, така и удовлетворени, когато разбрали, че Арабела се справяла отлично в новата си роля. Тя дълго време била трън в техните очи, тъй като не правела нищо, което можели да обявят за напълно погрешно, но постоянно им давала поводи да се тревожат. Но те вече не се тревожели. Съпругът й, пенсиониран търговец, бил богат, в не особено цветущо здраве и напълно предан на новата си булка. Съвсем скоро до Вавасор Хол и улица „Кралица Ан“ достигнали слухове, че госпожа Гринаул била примерна съпруга, а господин Гринаул считал себе си за най-щастливия старец в Ланкашър. След като се замогнала, тя простила на своите роднини за тяхното лошо отношение. Писала на скъпите си племеннички Алис и Кейт и започнала да изпраща малки подаръци на баща си. Веднъж дори завела новия си съпруг във Вавасор Хол и това довело до подновяване на старите семейни връзки. Съпругът на Арабела бил доста възрастен дори за старец, но бракът им бил съвсем порядъчен и не можело да има никакви съмнения по отношение на парите. След това господин Гринаул починал и вдовицата, след като доказала валидността на завещанието, дошла в Лондон, за да приеме съболезнованията на племенничките си.
— Защо не прекараш един месец с нея в Ярмът? — бе казал Джордж на сестра си Кейт. — Разбира се, че ще ти бъде скучно. Но всяка леля с четиресет хиляди лири заслужава твоето внимание.
Кейт бе признала правотата на това твърдение и се бе съгласила да прекара един месец в Ярмът.
— Леля ти Арабела се доказа като една много разумна жена — бе й писал старият земевладелец. — Много по-разумна, отколкото предполагахме преди сватбата. Разбира се, че ще отидеш с нея, ако те покани.
Кой човек, току-що наследил четиресет хиляди лири, няма да се радва на повишеното внимание на роднините си?
Ярмът не изглеждаше особено привлекателно. Поне на мен не ми изглеждаше. Имаше Стар град, който летните туристи избягваха, и няколко нови къщи на брега на морето, които напълно се възползваха от приятния бриз. Нещо като крайбрежен булевард, дълъг почти една миля, минаваше направо през пясъка и там бяха построени (или бяха в процес на строене) още няколко къщи, гледащи към морето и запазени за летовници. Нямаше нищо красиво, освен ако жълтото песъчливо море не може да бъде наречено красиво. Брегът бе нисък и прав и изложен на източните ветрове. Но мястото бе здравословно и госпожа Гринаул най-вероятно бе права да се надява, че там ще възстанови част от здравето, разклатено, докато бе бдяла до леглото на своя чезнещ лорд.
— Омнибус18? В никакъв случай. Жанет, наеми ми кабриолет.
Това бяха първите думи, изречени от госпожа Гринаул, когато бе стъпила на перона на гарата в Ярмът. Прислужницата й се казваше Джени, но Кейт бе открила, за свое изумление, че още преди да напуснат Лондон, госпожа Гринаул бе наредила, от сега нататък момичето да бъде наричано Жанет. Кейт вече знаеше, че леля й има навика да се държи арогантно, но деспотичните й наклонности бяха останали скрити в Лондон и бяха излезли наяве в мига, в който влакът им бе напуснал гарата в Шордич. В Лондон госпожа Гринаул се бе чувствала като човек от провинцията сред столичани. Може би новостта на общественото й положение донякъде бе обуздала нрава й, но веднага след като бе почувствала, че отново плува в свои води, така да се каже, тя бе възвърнала предишната си безпардонност. В Ипсуич бе наредила на Жанет да й донесе чаша шери с тон, който бе привлякъл вниманието на всички кондуктори и носачи.
Кабриолетът бе осигурен и е доста труд всички сандъци на госпожа Гринаул, заедно със скромните принадлежности на нейната племенница и нейната прислужница, бяха натоварени отгоре, както и зад кочияша, на празната седалка, в скута на прислужницата и опасявам се, в скута на Кейт.
— Голямата къща на улица „Монпелие Парад“ — нареди госпожа Гринаул.
— Те всички са големи, мадам — отвърна кочияшът.
— Най-голямата — рече госпожа Гринаул.
18
Омнибус — Градски обществен транспорт, съществувал през втората половина на 19 в., който използва животинска тяга (конски впряг) за превозването на 15–20 пътници. — Б.пр.