Шестдесет и осма глава
От Лондон до Баден
На следващата сутрин всички в дома на господин Палисър на улица „Парк Лейн“ станаха рано и никой не се прозяваше. Има някаква особена енергичност, която се появява сутринта преди дълго пътуване, и тази енергичност е още по-ясно изразена, когато нещата и хората, които трябва да бъдат пренесени, са многобройни и създават грижи. Лейди Гленкора създаде грижи на своя съпруг, тъй като не успя да слезе навреме на закуска. Когато бе порицана за това нехайно отношение към сключеното помежду им споразумение, тя настоя, че по-късният влак също би им свършил работа. Когато господин Палисър й доказа, след дълги обяснения, че ако хванат по-късния влак, ще пристигнат в Париж едва на следващия ден, тя обяви, че ще им бъде много по-приятно да пътуват цяла седмица, отколкото да покрият това голямо разстояние само за един ден. После добави, че от всичко най-много иска да види Фолкстън88.
— Ако това е така, защо не ми каза по-рано? — попита господин Палисър с най-мрачния си глас. — Ричард и каретата заминаха още вчера и вече са на борда на пощенския кораб.
— Ако Ричард и каретата вече са на борда на пощенския кораб, разбира се, че трябва да ги последваме — отвърна лейди Гленкора. — И трябва да отложим разглеждането на Фолкстън за по-късно. Алис, забелязала ли си, че когато човек пътува, той винаги трябва да се съобразява с някой Ричард и с някаква карета и постепенно започва да се чувства така, сякаш се е превърнал в роб?
Всички тези неща бяха истинско изпитание за господин Палисър, но ми се струва, че той им се наслади и искрено се зарадва, когато откри, че багажът им е потеглил от гара „Пимлико“ в правилния влак.
Разбира се, че на лейди Гленкора и на Алис им стана лошо, докато прекосяваха Ламанша, и че на камериерките им стана още по-лошо. Прислужниците изчезнаха, когато господин Палисър имаше нужда от тях, за да пият бренди с вода със стюарда на долния етаж. Лейди Гленкора заяви, че не би могла да стигне по-далече от Булон, дори да я носят на ръце. Въпреки това успяха да се доберат до Париж. Ако господин Палисър бе станал канцлер на хазната, едва ли щеше да му се наложи да работи по-усърдно, отколкото през този ден. Именно той откри коя карета бе запазена за тях, той пренесе пътните им чанти и пелерините им със собствените си ръце, той извади романите, които, разбира се, не бяха прочетени, и той извърши всички приготовления за този етап от пътуването им, сякаш щеше да им отнеме седмица, а не пет часа и половина.
— Боже мой! Почти през цялото време спах! — възкликна лейди Гленкора, когато наближиха Париж.
— Предполагам, че ти е било удобно — отвърна развеселено господин Палисър.
— Чувствам се отлично, откакто слязохме от онзи ужасен кораб. Защо правят корабите толкова неудобни? Сигурна съм, че е нарочно.
— Предполагам, че просто не могат да ги направят удобни?
— Морето ги прави неудобни — заяви господин Палисър.
— Няма значение. В следващите дванайсет месеца няма да се качваме на кораб. Можем да стигнем до кюрдите, Алис, без да ни се налага да се качваме на кораб. Според мен това е голямото удобство на континента. Човек може да ходи навсякъде, без да му става лошо.
Господин Палисър не каза нищо, но въздъхна при мисълта, че ще отсъства цяла година. Бе обещал и разбира се, никога не би се отметнал от думата си. Но как щеше да живее цели дванайсет месеца без Камарата на общините? Какво щеше да прави през това време? Как щеше да използва интелекта и енергията си през дългите дни, които му предстояха? А можеше да стане канцлер на хазната! Точно в този момент можеше да е на крака, произнасяйки шестчасова реч за финансовото състояние на страната, предизвиквайки възхищението на половината членове и объркването на другата половина, вместо да мъкне женски пелерини през мръсната, студена и мрачна чакалня на парижката гара, където британските граждани стоят под стража, докато разтоварват сандъците им от вагоните.
— Но няма да спираме тук… нали? — попита лейди Гленкора печално.
— Не, скъпа. Дал съм ключовете на Ричард. Веднага продължаваме.
— А кога ще получим багажа си?
— След около половин час — отвърна господин Палисър.
— Предполагам, че ще трябва да се примирим с това, нали, Алис? — рече лейди Гленкора, докато влизаше в каретата, която ги чакаше.