— Проклятие! — възкликна той.
След това се обърна и излезе от стаята, спусна се надолу по стълбите и изхвърча на улицата, разминавайки се с прислужницата в антрето.
Когато видя, че врагът му си е отишъл, Грей се обърна и опита да намери мястото, където бе попаднал куршумът. Не след дълго откри малката дупчица в капака на прозореца. Бръкна вътре с върха на един молив и напипа малкия къс олово, който можеше да се озове в собствения му мозък. Остави го там и се замисли над късмета, който бе извадил. Бе стоял точно между Вавасор и капака на прозореца и по височината на дупката можеше да заключи, че куршумът бе прелетял съвсем близо до ухото му. Бе чул изщракването на ударника, но не и самия изстрел. Когато момичето влезе в стаята, държанието й потвърди това. Бе очевидно, че тя нямаше представа, че в стаята е било използвано огнестрелно оръжие.
— Онзи джентълмен напусна ли къщата? — попита Грей.
Момичето отвърна, че го е направил.
— Не го пускай отново — рече той. — Ако можеш да го спреш, разбира се. Мисля, че не е с всичкия си.
След това я помоли да извика господин Джоунс и след няколко минути агресивният шивач се качи при него.
Междувременно Грей бе обмислял какво да предприеме. Дали да насъска полицията след убиеца, който, както много добре знаеше, бе първи братовчед на жената, която искаше да направи своя съпруга? Отново си представи онзи кръстосан разпит, на който щеше да бъде подложен, в полицейския участък и може би отново в съдебната зала, и при който всичките му връзки с рода Вавасор щяха да станат обществено достояние. Беше почти сигурен, че имаше дълг да направи нещо. Човек, оставен да се измъкне безнаказано след подобен опит, можеше да го повтори. Все пак Грей реши да не казва нищо за револвера на агресивния шивач, освен ако самият той не го попиташе.
— Господин Джоунс, мъжът, когото вече веднъж трябваше да изгоня от квартирата си, отново бе тук — рече той.
— Пак ли се сбихте, сър?
— Не… нищо подобно. Но трябва да предприемем някакви стъпки, за да му попречим да идва тук.
Джоунс му обеща помощта си и предложи да отиде в полицията. Господин Грей отхвърли предложението и отвърна, че самият той ще потърси съдействието на някой магистрат. Джоунс го увери, че ще бъде много бдителен и ще наблюдава вратата, след което Джон Грей седна да закусва. Разбира се, че не можеше да спре да мисли за случилото се. Това бе напълно естествено, имайки предвид, че едва не бе умрял в тази стая. Едва ли някой можеше да бъде по-близо до смъртта, без да пострада. Колкото повече мислеше за това, толкова по-сигурен ставаше, че не можеше да позволи на Вавасор да се измъкне безнаказано и трябваше да направи нещо, за да му попречи да повтори опита си.
В единайсет часа Грей отиде в Скотланд Ярд93 и сподели всички обстоятелства около случая с един старши офицер, настоявайки за поверителност. Офицерът му препоръча един също толкова дискретен магистрат и малко преди свечеряване един много дискретен полицай в цивилни дрехи посети квартирата на Вавасор на улица „Сесил“. Но Вавасор вече не живееше там. Госпожа Бънсби, която също бе много дискретна (и колкото и да се опитваше, не можеше да разбере целта на непознатия мъж, дошъл да я разпитва за нейния наемател), заяви, че господин Джордж Вавасор е напуснал къщата в кабриолет малко преди десет часа тази сутрин, взимайки целия си багаж.
— Опасявам се, че си отиде завинаги — добави госпожа Бънсби.
Той наистина си бе отишъл завинаги и по времето, когато полицаят го разследваше на улица „Сесил“, Вавасор се бе надвесил над перилото на един американски параход, който току-що бе вдигнал котва и набрал скорост в река Мърси. Едва на следващия ден полицията откри кочияша, който го бе закарал до гара „Юстън“. Разбира се, скоро стана ясно, че Вавасор бе заминал за Америка и не бе сметнато за нужно да бъдат предприети по-нататъшни стъпки за неговото арестуване. Господин Грей категорично се противопостави на подобни стъпки, изразявайки мнението, че собствените му показания не биха били достатъчни за получаването на осъдителна присъда. Шефовете в Скотланд Ярд дълго време не искаха да се откажат от случая, знаейки, че подобен арест би предизвикал истински скандал, и проведоха множество разговори с Джон Грей, но накрая и те се предадоха.
— Жалко! — рече един находчив старши офицер в отговор на съболезнованията, изразени от друг. — Наистина жалко! Това е най-големият позор, откакто се присъединих към полицията. Можехме да арестуваме мъж, който предишната сесия е бил в парламента, членува в една дузина престижни клубове и когото всички в Лондон познават и уважават! Щях да го върна в Англия за три месеца. Ако не е така, да не се казвам Уокър!
93
Скотланд Ярд — седалището на лондонската полиция. Името идва от улицата, на която се е намирала първоначалната сграда на полицията. — Б.пр.