Той млъкна и зачака нейния отговор. Но Алис мълчеше, извърнала поглед към надгробните камъни, които ги заобикаляха. Разбира се, че нямаше избор и трябваше да му се подчини. Неговата власт безкрайно превъзхождаше нейната и не й бе оставил друг избор, освен да бъде щастлива. Но се опасявам, че в нея все още имаше от онова упорство, което я караше да отстоява решенията си. Тя все още желаеше да изтърпи наказанието, което бе заслужила. Беше като затворник, който не иска да излезе от своя затвор, въпреки че е получил помилване, тъй като знае, че помилването е било незаслужено. И може би в сърцето й бе останала частица от онова непокорство, провокирано от неговата властност. Той бе толкова величествен в спокойствието си и се аргументираше по всички въпроси, свързани с любовта, с такава очевидна убеденост в правотата си, че тя винаги бе чувствала, че ако му се подчини, би признала неговото всесилие. Сега знаеше, че трябва да му се подчини и че властта му над нея наистина бе безгранична. Бе я притиснал така, както в някои страни съдията притиска осъдения затворник. Така я бе притиснал, че тя трябваше да признае пред себе си, че не би могла повече да му се противопоставя. Въпреки това думата, която трябваше да изрече, оставаше неизречена, докато той стоеше над нея и чакаше нейния отговор.
След малко той седна до нея и бавно обви ръка около кръста й. Тя опита да се дръпне и опря гръб в каменната стена на амбразурата. Но не можеше да му се измъкне. Вдигна ръка, за да спре неговата, но ръката му, подобно на характера и на думите му, беше прекалено властна и не можеше да бъде спряна.
— Алис — рече той и я привлече към себе си, — битката свърши и аз спечелих.
— Ти печелиш всичко… винаги — отвърна тя, почти шепнейки, като все още се опитваше да се измъкне от прегръдката му.
— Печелейки теб, аз печеля всичко.
След тези думи той се наведе и притисна устни в нейните. Чудя се дали знанието, че никой не бе осквернявал тези устни, откакто я бе целунал за последно, го правеше още по-щастлив?
Седемдесет и пета глава
Червено и черно
Алис настоя да бъде оставена сама в гробището, за да „обмисли всичко“, но истината бе, че не бе сигурна дали ще успее да запази самообладание, вървейки към хотела със своя любим. Грей не възрази и когато стигна странноприемницата, завари господин Палисър да инспектира няколко големи сандъка с багаж, свалени в антрето в подготовка за заминаването им. Напоследък той често обикаляше хотела в състояние на нервна възбуда, като се ласкаеше, че може да бъде полезен с нещо. Тъй като не бе станал канцлер на хазната, трябваше да си намери друга работа — такъв бе неговият характер. Така че в момента проверяваше дали сандъците са били добре завързани.
— Добро утро, добро утро! — рече той на господин Грей, като едва го погледна, сякаш бе твърде зает, за да обърне внимание на своя приятел. — Ще ходя до гарата, за да се погрижа утре да изпратят добра карета. Защо не дойдете с мен?
Грей прие предложението.
— Знаете, че понякога ресорите на тези карети са прекалено стегнати — продължи господин Палисър.
С няколко думи господин Грей му описа какво бе постигнал тази сутрин. Той мразеше тайните и потайността и тъй като господин и госпожа Палисър знаеха какво го бе довело в Швейцария, реши, че трябваше незабавно да научат за успеха му. Господин Палисър го поздрави сърдечно и когато се качи горе, за да вземе ръкавиците или бастуна си (но най-вероятно за да отправи поредното предупреждение към жена си да внимава), той й каза, че Алис най-сетне се е предала.
— Разбира се — отвърна лейди Гленкора.
— Не мислех, че ще го направи — рече той.
— Това е, защото не разбираш от такива неща — каза жена му.
Господин Палисър повтори предупреждението си, майката на бъдещия херцог бе целуната и той отиде да изпълни мисията си, свързана с възглавниците и ресорите на каретата. Докато се разхождаха, господин Палисър предложи на своя приятел да се върне с тях в Англия, имайки предвид, че всичко между него и Алис бе решено, и господин Грей се съгласи.
Алис остана сама почти час, взирайки се в острите зъбери и мрачните върхове на Пилатус. Никой не смути спокойствието й в двора на църквата. Нито веднъж не чу стъпки сред надгробните плочи или гласове, идващи от галерията. Бе оставена напълно сама и можеше да се отдаде на размисли, както за миналото, така и за бъдещето. Беше ли щастлива, след като бъдещето й бе окончателно уредено, след като всички въпроси, свързани с начина й на живот, вече не зависеха от нея и след като женитбата й за мъжа, когото обичаше, бе свършен факт, който не можеше да промени дори да искаше? Беше щастлива, въпреки че се страхуваше да признае това пред себе си. Беше щастлива и освен това бе решена на всичко, за да направи и него щастлив. Каза си, че най-накрая бе дошъл краят на нейната гордост — онази гордост, която досега я бе карала да вярва, че може да взима свои собствени решения и не е длъжна да се ръководи от съветите и напътствията на някой друг. Но вече знаеше, че трябва да се ръководи от неговите съвети и напътствия. Бе открила своя господар, както казваме понякога. Алис се изсмя вътрешно, когато призна това пред себе си. От сега нататък всичко беше в неговите ръце. Ако й кажеше, че иска да се венчаят в деня на Архангел Михаил94, на Коледа или на Благовещение95, тя, разбира се, щеше да се съгласи. Беше опитала да отстоява собствената си воля и всички бяха видели последствията от това. Беше поела управлението на кораба и го бе разбила в скалите. Сега чувстваше, че никога повече не бива да заема мястото на капитана и за нея бе добре, че човекът, който се бе натоварил с тази задача, бе заслужил както любовта, така и уважението й.
94
Голям религиозен празник в англиканската църква, който се чества на 29 септември. — Б.пр.