Намираха се извън обсега на газовите фенери и вечерта бе доста тъмна, а Бурго лежеше по очи на земята и бе очаквал стъпките, които бе чул зад себе си, да отминат.
— Кой е това? — попита той и рязко се обърна.
Не успя веднага да установи самоличността на мъжа, надвесен над него, тъй като гласът на господин Палисър му бе непознат.
— Може би сгреших, като ви последвах — каза господин Палисър, — но реших, че сте изпаднали в беда и имате нужда от помощ. Казвам се Палисър.
— Плантагенет Палисър? — рече Бурго, скочи на крака и се вгледа отблизо в лицето на своя събеседник. — Небеса! Наистина е Плантагенет Палисър! Е, господин Палисър, какво искате от мен?
— Искам да ви помогна с нещо, ако мога. Двамата с жена ми ви видяхме в игралната зала.
— Нима тя също е тук?
— Да, тук е. Пътуваме към Англия, но случайно се озовахме в този салон. Тя реши, че имате нужда от помощ и че аз мога да ви помогна. Ще го направя, ако ми позволите.
По време на целия разговор господин Палисър чувстваше, че може да си позволи да бъде щедър. Знаеше, че няма повод да се страхува. Вече не се плашеше от злочестото създание, което стоеше пред него. Този страх бе изчезнал напълно, въпреки че от партито на лейди Монк, когато госпожа Маршъм го бе изпратила да спаси жена си, ако това изобщо бе възможно, бяха минали само четири месеца.
— Тя е тук, така ли? И ме е видяла как губя последния си шанс? Сега щях да имам двайсет хиляди франка в джоба си, ако картите се бяха наредили както трябва.
— Картите никога не се нареждат както трябва, господин Фицджералд.
— Никога! Никога! Никога! — възкликна Бурго. — Поне за мен. Нищо не се нарежда както трябва за мен.
— Ако ви трябват двайсет хиляди франка… това са осем хиляди лири… струва ми се, че бих могъл да ви ги осигуря.
— Не ви вярвам!
— О, да. Пътувам със семейството си…
Чудя се дали преди три или четири седмици господин Палисър щеше да се чувства достатъчно уверен, за да използва тази дума.
— Пътувам със семейството си и бях принуден да взема няколко големи банкноти със себе си, така че мога да ви услужа без никакви проблеми.
Имаше нещо в думите му, което разсмя Бурго Фицджералд. Господин Палисър, съпруг на лейди Гленкора М’Клъски и наследник на херцога на Омниум, да носи пари в себе си! Сякаш не би могъл да си осигури подобна сума във всяко кътче на света само с едно щракване на пръстите си. И бе отправил предложението си така, сякаш дори нямаше да усети липсата на тези осем хиляди лири. И сякаш щеше да ги открие в сметката си следващия път, когато посетеше своя банкер! Бурго не можеше да не се засмее.
— Не се усъмних в способността ви да намерите парите — рече той. — Но как смятате да си ги върнете?
— Това зависи изцяло от вас — отвърна господин Палисър, чудейки се как да предразположи своя събеседник и да го накара да му повярва, че иска да му помогне. — Върнете ми ги тогава, когато ви е удобно.
— Никога не ми е удобно — отвърна Бурго. — Кои бяха онези жени, наказани вечно да пълнят бездънни съдове с вода? Моят съд е бездънен, господин Палисър.
— Имате предвид дъщерите на Данай97.
— Не знам чии дъщери са били, но все едно давате на всяка от тях по осем хиляди лири.
— Били са твърде много — отвърна господин Палисър шеговито. — Но вие сте само един и както вече казах, с удоволствие ще ви услужа.
Двамата бавно крачеха нагоре по хълма, когато чуха стъпки наблизо. Бурго веднага се обърна.
— Виждате ли онзи мъж? — попита той.
Господин Палисър, който бе малко късоглед, отвърна, че не го вижда.
— Но аз го виждам. Не знам името му, но са го изпратили от хотела да ме следи. Дължа им седемстотин франка и искат да ме изгонят и да конфискуват вещите ми.
— Това би било много неприятно — отбеляза господин Палисър.
— Наистина би било неприятно, но няма да го допусна. Ако задържат вещите ми, ще задържат и мен. Мислят, че ще се застрелям. Точно това мислят. И този мъж ми позволява да се отдалечавам от хотела с идеята, че ще го направя. Нямат нищо против, стига да не е близо до хотела.
— Надявам се, че не обмисляте такова нещо?
— Старая се да не обмислям нищо, господин Палисър.
Междувременно непознатият мъж се бе приближил. Стоеше толкова близо, че почти можеше да чуе думите им. Когато осъзна това, Бурго отиде при него и го помоли да ги остави на мира, говорейки на развален френски.
97
Става дума за Данаидите от древногръцката митология: петдесетте дъщери на цар Данай, посекли през първата си брачна нощ своите женихи, петдесетимата синове на Египт. — Б.пр.