Повечето хора веднага могат да преценят дали всекидневната, в която са се озовали, е красива, или не, но малцина знаят как да направят една всекидневна красива!
Напоследък в Лондон бяха на мода чудовищно грозните стаи, с които, бих заявил, никой друг, освен един лондончанин не би се примирил. Лондончаните по правило живеят в къщите, в които могат, като взимат под внимание единствено местоположението, големината и цената им. Кой грък, римлянин, турчин или италианец би се задоволил със стая, от чийто ъгъл е било безцеремонно отрязано гигантско парче с формата на успоредник? Но именно това е формата, която сме приели за даденост или по-скоро, която строителите са ни принудили да приемем за даденост с целта първият етаж да бъде превърнат в апартамент с предполагаемо внушителни размери, поне доколкото позволяват габаритите на стълбището. Един остър и неугледен ъгъл стърчи в тези внушителни размери и превръща формата на помещението в истинска обида за очите. Бих говорил още по тази тема, но ми се струва редно да се придържам към описанието на стаята на госпожица Вавасор. Чудовищната деформация, която споменах, още не бе съществувала по времето, когато тази къща на улица „Кралица Ан“ бе построена. В домовете на нашите предци не могат да бъдат открити такива извращения на формата, дори по времето на Джордж II. Въпреки това всекидневната, за която говоря, беше грозна и Алис знаеше това. Знаеше, че бе грозна, и много й се искаше да изхвърли зеления диван, да смени тапетите и да окачи завеси с розова краска. Можеше да се примири със зеления килим. Но баща й бе разточителен мъж и когато бе достигнала пълнолетие, тя бе решила, че има дълг да избягва разточителството на всяка цена.
— Това е най-грозната стая, която някога съм виждал — бе заявил веднъж той.
— Не е много красива — бе се съгласила Алис.
— Бих поел половината разходи, ако решим да сменим обзавеждането — бе предложил господин Вавасор.
— Не мислиш ли, че това ще бъде разточителство, татко? Мебелите са едва на четири години.
Тогава господин Вавасор бе свил рамене и никога повече не бе повдигнал този въпрос. За него нямаше голямо значение дали всекидневната на улица „Кралица Ан“ беше грозна, или красива. В същото време той членуваше в комитета на своя клуб и полагаше неимоверни усилия мебелите там да бъдат удобни във всяко едно отношение.
Сега беше юни и лейди Маклауд имаше навика да прекарва този месец в компанията на благородните си роднини в Лондон, ако успееше да свърже двата края в Челтнъм по начин, който да й осигури петдесет допълнителни лири за тази цел. Въпреки че прекарваше месеца в Лондон с роднините си, не бива да смятате, че тя разчиташе на тях за храната и подслона си. Те понякога я канеха на чай и веднъж или два пъти в месеца я гощаваха с второкласна вечеря. В тези случаи тя наемаше малка стая със спалня на улица „Кинг“ в „Сейнт Джеймс“8 и водеше горещ и неудобен живот, като всяка вечер ходеше на събития, посещавани от хора от висшето общество, които не одобряваше. Въпреки това търсеше одобрителните им усмивки (и рядко ги получаваше), като оправдаваше желанието си да ги получи с мисълта, че това са усмивките на нейните роднини и посещава този модерен Вавилон единствено заради Алис Вавасор. Всеки път решаваше, че това ще е последното й пътуване до столицата. При предишното си посещение дори си бе казала, че вече е на седемдесет и пет години и се бе заклела, че никога повече няма да стъпи в Лондон, но ето че отново бе тук. Този път бе оправдала пътуването си с годежа на Алис, който, поне според нея, обуславяше присъствието й, тъй като нейната племенница не бе достатъчно дискретна по отношение на делата си.
— Как си, лельо? — попита Алис, когато старицата влезе във всекидневната една сутрин в единадесет часа. Алис винаги се обръщаше към лейди Маклауд с „лельо“, въпреки че, както вече обясних, между двете не съществуваше такава близка роднинска връзка. По време на пребиваването на лейди Маклауд в Лондон, тези сутрешни визити бяха почти ежедневно явление. Алис никога не се извиняваше и дори се стараеше винаги да си бъде вкъщи, за да може да приеме лейди Маклауд, с изключение на случаите, когато предварително й бе обяснила, че ще отсъства. Но това не означаваше, че тези посещения й бяха приятни.
— Би ли имала нещо против да затвориш прозореца, скъпа? — попита лейди Маклауд и седна схванато на един от грозните зелени столове. Тя бе получила образованието си по време, когато фотьойлите бяха считани за греховни, както и всички удобни пози на тялото, и често се хвалеше, че въпреки напредналата си възраст, още не бе започнала да се обляга назад.