В продължение на няколко часа Алис седя на този стол, сама и на тъмно, тъй като бе загасила свещите, запалени от прислужницата. Дори не опита чая, който момичето й бе донесло.
Горката Алис! Надявам се, че можете да й простите. Този недостатък беше типичен за нея: когато беше в Рим, тя копнееше за Тибур34, а когато беше в Тибур, жалееше по Рим. Това не означава, че братовчед й Джордж бе олицетворение на великата столица, но може да бъде прието, че господин Грей символизираше немалка част от привлекателността на провинцията. Сега, след като се бе отрекла от своя Тибур, решавайки, че слънчевите му поляни не са достатъчно вълнуващи, за да я направят щастлива, тя отново бе готова да намрази безсърдечността на Рим, въздишайки по тихия чар на провинцията.
Докато седеше и се разкайваше, тя взе решение. Щеше да изчака баща й да се върне, след което, разчитайки на неговата любов и милосърдие, щеше да го помоли да говори с господин Грей и да му се извини от нейно име.
— Ще се разкая пред него — рече тя. — Той е състрадателен човек, така че мога да се осмеля да го направя.
Така зачака баща си. Стана дванайсет часа, после един и накрая два, но той все не се прибираше. Алис не посмя да го чака повече. Беше я страх да му повери такава важна задача, когато се е прибрал толкова късно, след безчет пури и може би няколко чаши ликьор. Настроението му нямаше да е подходящо за работата, която искаше да му възложи. Но защо бе решил да се прибере толкова късно? Кой го бе прогонил тъжен от вкъщи? Тя си легна в два и половина и на следващата сутрин се отправи към гарата преди баща й да е станал.
Петнадесета глава
„Парамаунт Кресънт“
Лейди Маклауд живееше на улица „Парамаунт Кресънт“ №3 в Челтнъм, в една много красива всекидневна на първия етаж, зад която имаше спалня, гледаща към двора на една конюшня, и малка стаичка, която щеше да бъде гардеробна, ако покойният сър Арчибалд все още бе между живите, но която в момента се водеше трапезария. Лейди Маклауд вечеряше именно там, когато имаше гости и по-голямата стая бе заета. Тя не считаше близостта до конюшнята за едно от достойнствата на дома си, но тази близост сваляше наема и лейди Маклауд бе жена, която се замисляше за подобни неща. Доходът й, въпреки че бе малък, щеше да й стигне за друго, по-удобно жилище, но тя бе една от онези жени, които считат за свой дълг да оставят нещо след себе си, дори когато хората, на които смяташе да го остави, не го искаха. И лейди Маклауд бе от онези жени, които никога не биха изневерили на дълга си. Така че тя се лишаваше от някои неща, вдишваше зловонните изпарения, идващи от конюшните и се караше с файтонджиите, за да може да завещае две хиляди лири на някоя си лейди Мидлотиан, която може би не се интересуваше от нея и едва ли щеше да й благодари за парите.
Ако Алис се бе съгласила да отиде да живее при нея, лейди Маклауд щеше да съчетае дълга си да завещае пари на лейди Мидлотиан с дълга да задоми своята доведена племенница. Но Алис си бе отишла и всичките пари, спестени от лейди Маклауд, щяха да отидат при лейди Мидлотиан. Пестенето се отлагаше, разбира се, когато Алис се съгласеше да посети Челтнъм: бе й осигурена спалня, която не гледаше към конюшните, а квартирата, заделена за прислужницата й, бе много по-удобна от квартирата на прислужницата на самата лейди Маклауд. Тя бе гостоприемна и добродетелна старица и винаги се опитваше да даде най-доброто от себе си. Беше много жалко, че бе толкова скучна, толкова груба с файтонджиите, толкова подозрителна към търговците, слугите и всички хора, намиращи се под нея в социалната йерархия и толкова склонна да заклеймява онези представители на нейната класа, които играеха карти през седмицата и не ходеха на църква в неделя. Но най-вече беше жалко, че презираше бедните, но в същото време бе склонна да прощава всякакви прегрешения на графовете и техните синове.
След много размишления, Алис бе решила, че ще бъде най-разумно да каже на леля си за раздялата си с господин Грей в писмо. Тази идея имаше много недостатъци, разбира се, но не толкова, колкото другият вариант, а именно да й съобщи лице в лице, което щеше да й се наложи да направи, ако не й бе писала. Но Алис не искаше да вижда горчивия укор, предизвикан от новината, изписан на лицето й. Беше сигурна, че същият горчив укор щеше да се изпише на лицето й, когато прочетеше писмото, но се надяваше, че част от тази горчивина щеше да се стопи с времето и изражението й щеше да омекне преди пристигането й. Струва ми се, че Алис беше права. И за двете бе за предпочитане да си споделят подобни болезнени новини писмено.
34
Тибур (сегаш. Тиволи) — Град в Централна Италия, разположен на около 30 км. от Рим, където са се намирали летните резиденции и дворци на повечето римски императори. — Б. пр.