— О, господин Чийзакър, мислех, че гледате другаде.
— Не, не, не. Грешите, госпожо Гринаул. Изпитвам огромно уважение към госпожица Вавасор, но истината е…
— Господин Чийзакър, какво очаквате да ви кажа?
— Какво очаквам да ми кажете? Очаквам да ми кажете, че ще станете моя жена. Очаквам да ми кажете, че ще стана ваш съпруг. Очаквам да ми кажете, че всичко, което притежавам в Ойлимид, ще стане ваше. Очаквам да ми кажете, че откритият файтон, който гледах днес, ще стане ваш. О, да. Най-прекрасното нещо, което някога сте виждали. Файтон с две понита, точно като онзи, който съпругата на лорд-наместника48 кара навсякъде. Това трябва да ми кажете. Хайде, госпожо Гринаул!
— Ах, господин Чийзакър, не знаете какво означава да сте погребали младостта си преди едва дванайсет месеца.
— Но вие го погребахте, госпожо Гринаул. Това е свършен факт. Колкото и да седите тук, сама от сутрин до вечер, той няма да се върне. Скърбя за него. Наистина. Клетият Гринаул! Но какво повече мога да направя?
— Аз мога да направя повече, господин Чийзакър. Мога да го оплаквам в самота и мълчание.
— Не, не, не. Каква би била ползата от това? Да страдате за нищо! И да карате мен да страдам за нищо. Помислете за това!
В тона на господин Чийзакър се бе появил укор.
— Не е писано да се случи, господин Чийзакър.
— Но може да се случи. Трябва да се случи. Хайде, госпожо Гринаул. Разбираме се много добре. Опознахме се достатъчно. Хайде, скъпа моя.
И той се наведе напред и понечи да обвие ръка около кръста й.
Точно тогава на вратата се почука и Жанет влезе. Съобщи на своята господарка, че капитан Белфийлд е долу и иска да говори с нея по един въпрос.
— Разбира се, Жанет. Покани капитан Белфийлд да се качи — отвърна вдовицата.
— Проклет да е капитан Белфийлд! — рече господин Чийзакър.
Двадесет и първа глава
Алис се научава да расте нагоре, към светлината
В дните преди заминаването й за Мачинг Праяри, Алис често съжаляваше за това, че я бяха принудили да даде това обещание, но също толкова често си казваше, че нямаше уважителна причина да не отиде. Истината бе, че се страхуваше от възобновяването на близките си отношения със знатните си роднини. Често си бе повтаряла, че няма нищо общо с тях и че кръвната им връзка по никакъв начин не ги сближава. Именно необмислените опити на лейди Маклауд да я убеди в противното, я бяха научили на този урок — урок, който сега трябваше да пренебрегне. Освен това може би се страхуваше от високопоставените хора, които най-вероятно щеше да срещне в дома на братовчедка си. Харесваше самата лейди Гленкора и дори я бе обикнала с онази мимолетна привързаност, която често възниква при подобни обстоятелства. Тази привързаност е силна, докато трае, но може бързо да бъде забравена, когато нуждата от нея отмине. Беше харесала и се бе привързала към лейди Гленкора и странните й посещения на улица „Кралица Ан“ не я бяха смутили, но не бе сигурна, че щеше да я хареса сред разкоша и великолепието на общественото й положение. Нямаше да има друг познат човек в онази къща и беше сигурна, че ще се чувства самотна, изолирана и уязвима. Бяха я принудили да приеме поканата или по-скоро самата тя се бе принудила да я приеме. Беше решила, че братовчедка й и лейди Мидлотиан са се наговорили срещу нея и не бе успяла да устои на изкушението да спомене това в писмото си. Но не бе имало подобно съзаклятничество и несправедливото й обвинение бе засегнало братовчедка й. Ето защо се бе видяла принудена да приеме предложението й и сега се измъчваше. Беше сигурна, че ще се чувства като риба на сухо в Мачинг Праяри и се изкушаваше да измисли някакво извинение, за да не отиде.
Още от самото начало леля й бе изразила одобрението си, тъй като вярваше, че това бе отлична възможност за Алис да се сдобри с господин Грей. Във всеки случай бе крачка в правилната посока. Лейди Гленкора някой ден щеше да стане херцогиня и разбира се, Алис бе длъжна да приеме поканата й. Трябва да бъде признато, че лейди Маклауд не бе себична в преклонението си към висшето общество. Тя беше към края на живота си и знаеше, че вероятността някой ден да бъде наречена братовчедка от херцогинята на Омниум бе много малка. Помоли Алис да посети Мачинг Праяри, просто защото обичаше племенницата си и искаше тя да живее по възможно най-добрия и приемлив начин.
— Мисля, че имаш дълг към семейството си да отидеш — каза лейди Маклауд.