– О, боже – въздъхна тя. – Моля те, нека да сънувам. Моля те, не позволявай това да е истина.
И все пак беше. Страйдър беше изчезнал и не я искаше. Той, който би убил заради най-малкото нещо, я беше изоставил там сама, за да преживее най-ужасното унижение.
Той, който живееше, за да се бие, бе отказал да се бие за нея. Неотслабваща агония преминаваше през нея, докато сълзите се стичаха по лицето ѝ. Каква глупачка бе тя?
Копнееща да умре, тя се запъти към стаята си, така че просто да може да легне и да се преструва, че този ден никога не се е случвал.
– Роуина! – извика Бриджит, дърпайки я, докато лежеше на леглото си във вцепенен пашкул от болка. – Състезанието за песен започва. Трябва да станеш.
Тя отказа. Роуина не искаше никога повече да напусне леглото си.
– Ставай! – каза Джоан, дърпайки я. – Самият крал Хенри каза, че ще изпрати стражите си тук, за да те отнесат, ако откажеш.
– Защо да си правя труда? – проплака Роуина. – Страйдър не се би заради мен, мислиш ли, че ще пее? Нямам желание да се върна там, където могат да шепнат и да говорят за мен.
Приятелките ѝ си размениха засрамени погледи. Джоан опита отново.
– Имаш заповед от краля, Роуина. Моля те.
Мразейки първородството си повече от всякога, Роуина се насили да се надигне.
Приятелките ѝ я хванаха незабавно и започнаха да оправят дрехите и да приглаждат косата ѝ.
– Не! – каза тя, като ги отблъсна. – Аз съм Кучката от Съсекс. Не външният ми вид кара мъжете да ме желаят. А само земите ми.
Бриджит я изгледа раздразнено.
– Поне си измий лицето.
Клатейки глава, Роуина напусна леглото, отвори вратата и се отправи с гневни крачки надолу по стълбите. Защо трябваше да се привежда в подходящ вид? Поне така щяха да имат нещо по-очевидно, на което да се подиграват. Ала когато стигна до голямата зала, смелостта ѝ леко се разклати. Там имаше доста зрители. Голяма тълпа, която се обърна и вторачи в нея като по команда, когато влезе. Всички сближиха глави, за да шушукат, но не я беше грижа. Държейки главата си по-високо от която и да е кралица, Роуина закрачи измежду тях, предизвиквайки ги да се засмеят. Някои го направиха. Но на нея не ѝ пукаше. Не можеше да усети порицанията им. Всичко, което можеше да почувства, бе разбитото си сърце. Тя отиде до стола отдясно на Елеонор, който бе запазен за нея.
– Дете – каза кралицата дрезгаво веднага след като Роуина седна. – Да не би да си претърпяла нещастие?
– Да, Ваше Величество – въздъхна тя. – Бях стъпкана и смазана. Страхувам се, че никога няма да бъда същата.
Кралицата я потупа по ръката.
– Вече пропусна първите трима от трубадурите.
– Имаше ли някой добър?
– Не. Късметлийка си.
Но дори хуморът на Елеонор не можеше да я развесели.
– Колко се включиха?
– Само една дузина.
Роуина си пое дълбоко дъх и зачака, докато следващият мъж започна песента си. И докато слушаше, реши, че започва да се съгласява със Страйдър. Любовните песни действително не бяха нищо повече от боклук. Те не изразяваха истинската любов, а само възпяваха оди за женската шия и пресъхнали бедра. Вече не желаеше проклятие да сполети рицарите, а всички тези отвратителни мъже, които пееха пред нея за измислени чувства на несподелена любов. И докато всеки от тях пееше, тя трябваше да си прехапе езика, за да не извика „Какво знаеш за това? Ако сърцето ти наистина беше разбито, нямаше да можеш да дишаш, камо ли да пееш.“ И все пак те пееха монотонно, докато очите на всички в залата бяха впити в нея.
– Бъди смела, дете – каза Елеонор. – Остана само един да бъде чут и след това можеш да се върнеш в покоите си.
А можеше ли? След това трябваше да се срещне с Деймиън, за да обсъди планирането на сватбата си, да не говорим за празненството тази вечер, когато щеше да бъде коронована за Кралица на турнира. Може би това последно мамино синче нямаше да е толкова ужасно в края на краищата в сравнение с ужаса, който я очакваше. Загледана в пода, тя дори не вдигна поглед, когато последният участник влезе.
Не и докато не чу дълбокия и плътен баритон, който изпълваше залата с най-красивия звук, който някога бе чувала. Сърцето ѝ бумтеше, тя вдигна глава и видя Страйдър да държи лютнята на майка си. Само че той не пееше любовна песен. По-скоро бе като хумористично петостишие, бе песен за една жена, която се облича като гъска. И един мъж, който иска да я излапа. Смях и аплодисменти звъннаха веднага щом той изсвири последната нота. Дишай, дишай. Това беше единственото нещо, за което можеше да мисли Роуина. И все пак това не можа да я накара да си поеме дъх, когато Страйдър се приближи към нея. Той приглади косата ѝ и изправи пернатата ѝ корона.