— Можем да търсим още дни наред — каза Илкар, — но не вярвам тук да открием друго полезно нещо. Научихме важни подробности, но най-същественото е в Ксетеск, няма смисъл да си затваряме очите за това.
Елфът се ядосваше, че Стилиан ги е изиграл така, но не беше изненадан.
— Откровено казано, май е добре, че няма да се помайваме повече тук — отсъди Незнайния. — Всички сме наясно, че ако армията на Дордовер опита да пробие обсадата, това е шансът ни да напуснем Джулаца. Не успеят ли, Школата си е обречена. Съжалявам, Илкар, но сега е немислимо да останем, за да се борим за спасяването й.
— Знам… Всички го знаем.
— Ще обясним какво сме намислили на Кард и на Съвета. Имаме нужда от коне и припаси. Трябва да ни отворят северната порта в подходящ момент, и да ни подкрепят, за да минем през обръча от западняци.
— Ще ни помогнат — потвърди Илкар. — Керела знае за по-голямата опасност. Ще поговоря с нея.
— Дензър, какво ще ни кажеш за Стилиан? — попита Незнайния.
Тъмният маг се поизправи и опря лакти на масата.
— Мисловната връзка не мина леко. — Всички се подсмихваха нерадостно. — Очевидно Стилиан е решен да дойде с нас, макар и да не го каза направо. Знае, че онези текстове на Септерн са ни необходими. Обеща да се срещнем при къщата на Септерн, за да ги обсъдим. Подразбираше се какво означава това.
— А кога ще тръгне? — намеси се Хирад.
Той изпитваше единствено досада от хитрините на Стилиан. Напоследък нищо не го изненадваше след Крадеца на зората и срещите с дракони.
— Утре, също като нас. Може и да ни изпревари.
— Ще си води ли Закрилници?
— А ти как мислиш?
— Колко? — озъби се варваринът.
— Не поиска да сподели.
— Аз ще ви кажа — безпрекословно отсече Незнайния. — Ериан, кажи ни какво ще прави армията на Дордовер.
— Няма много за казване. Промъкват се бавно, ще нападнат откъм северната порта. С тях са и няколко групи бегълци от Джулаца, които се криели в пущинака. Позволих си да съобщя на Фиона, че сме длъжни да се измъкнем от града по важна работа, а тя ще предаде на командира. Все пак за тях основната задача е да се бият за освобождението на Джулаца.
— Добре. Хирад, да идем да се поразкършим на двора и да нагледаме Троун. Дано е готов за път призори.
Стилиан седеше с Дистран в Кулата, която по право заемаше Господарят на Хълма, и слисано оглеждаше хаоса, създаден от по-младия маг за броени дни. Редът във всичко е жизненоважен. Някой ден Дистран може би щеше да научи това… но май бе отминало времето, в което си струваше да го поучава.
Зад новия най-старши маг в Ксетеск стояха двама войници и двама магове, които се взираха в Стилиан с нескрито недоверие. А той разчиташе само на Сил за своята безопасност. Смяташе, че и така има несравнимо надмощие.
— Е, какъв е отговорът? — попита, щом остави празната чаша от вино на лавицата над огнището и усети топлината от разгорелите се пламъци.
— Ще бъда откровен — отвърна Дистран. — Трудно ми е да повярвам, че правиш такова предложение. След като отказа да се подложиш на заклинание за правдивост, аз съм настроен скептично.
— Стига, Дистран. Отказах се от заклинанието за правдивост по други причини, които и ти знаеш твърде добре. Предлагам ти всичко, за което си копнял, срещу купчина книжа. И двамата знаем, че трябва да попаднат в ръцете на Гарваните, за да оцелее някой в този наш свят.
— Но ти настояваш да ти дам и армията от Закрилници…
— Именно. Нуждая се от закрила. Може да не си забелязал, но в нашите земи нахлуха пълчища западняци. Искам да стигна невредим до къщата на Септерн. Нищо не ти пречи да отмениш Повелята за закрила след седем дни и тогава ще бъдат изцяло под твоя власт. Не е трудно да изпълниш молбата ми, а тръгна ли си веднъж от Школата, можеш да не допуснеш повторното ми завръщане. — И обещаваш да не оспорваш моята власт над Ксетеск, така ли?
— Точно така. Ще подпиша документите, утвърждаващи издигането ти на този пост в мига, когато ги подготвите. — Стилиан си сипа още една чаша вино. — Не намирам нито една причина да откажеш сделката.
— Тъкмо затова се безпокоя. Стилиан се засмя.
— Радвам се да открия у теб буден ум. Но пак ти казвам, че моето предложение сбъдва всичките ти желания и не те ощетява с нищо.
— Защо? — Дистран се наведе към него. — Не проумявам защо се примиряваш толкова безропотно да ти отнема всичко, за което си живял.
— И аз не съм предполагал, че ще проумееш. — Стилиан се отнасяше снизходително към слепотата му, но й се радваше. — Пред нас има пътища, от които не можем да свърнем встрани.
— Говориш за мрака по пладне, тъй ли? Стилиан кимна подчертано.