— Да, в известен смисъл.
Дистран изви глава към огнището, но Стилиан забелязваше как играят очите му. Вероятно поддържаше някаква мисловна връзка с подстрекателите си, които благоразумно решиха да не се разкриват пред Стилиан. Мълчанието не се проточи.
— Документите ще бъдат съставени веднага. Щом ги подпишеш, ще напуснеш града и ще се върнеш само с изричното ми разрешение, като донесеш текстовете на Септерн, които ти даваме за временно ползване… в името на цяла Балея. Това приемливо ли е за теб?
— Да, господарю — изрече Стилиан и се изправи. — Ще те оставя да си вършиш работата. Господарят на Хълма рядко намира миг за отдих. Ще чакам документите да ми бъдат донесени в голямата трапезария.
— Ще се разпоредя да ти приготвят нещо за хапване.
— Благодаря. — Стилиан протегна ръка и Дистран я стисна нерешително. — До нови срещи.
С книжата на Септерн в ръце Стилиан излезе от Кулата.
Докато вървеше към очакващите го Закрилници, а Сил водеше шест товарни коня с тежки денкове на гърбовете, Стилиан погледна отново тези пергаменти и свитъци, Зачуди се още веднъж, че новият Господар на хълма е толкова тъп. Изобщо не си зададе въпроса защо бе подбрал точно тези писания, дори не ги провери. А те представляваха ключ към такава власт и влияние, че Дистран се превръщаше в нищожна фигурка на игралното поле.
Някой ден щеше да го разбере. Стилиан очакваше с нетърпение този ден.
Хирад се питаше може ли това да бъде наречено нощ. Стоеше до северната стена, а до него бяха вързани шест оседлани коня с пълни дисаги. Животните бяха успокоени с магия. Отблясъци на заклинания осветяваха мрака преди разсъмване заедно със заревото от стотина пожара в града.
Огън и остра градушка посрещаха западняците, чиито писъци се смесваха със заповедите на старшите магове. Неспирно се чуваше рязкото бръмчене на пуснати тетиви, само дето още нямаше трясък и чегъртане на стомана. Нашествениците не успяваха да се качат на стените, но напираха все по-близо.
Хирад не можеше да направи нищо, събираше сили за сутринта и атаката на армията от Дордовер. Бягството от Школата носеше големи рискове, а Гарваните не бяха свикнали да разчитат на щастливи случайности.
Вратата на Кулата се отвори, излезе огромна фигура, следвана от по-нисък и строен силует. Незнайния и Илкар.
Усмихна се, докато вървяха привидно безметежно към него и си бъбреха. Досещаше се обаче, че не обсъждат колко е топла нощта.
Скоро и през отворената врата на лазарета калдъръмът на двора се освети. Излязоха още трима. В средата много висок мъж се тътреше, провесил глава. И тримата мълчаха.
— Отдавна ли си тук? — попита Илкар.
— Колкото да чуя, че защитниците на Школата са на края на силите си — поклати глава Хирад. — Ти как си?
— Като за толкова ранен час — добре.
— Някакви вести от войската на Дордовер?
— „Бъдете готови.“ — Само толкова ли?
— Ами не ни разкриха тактически план с точното място на пробива, честотата на нападателните заклинания и силата на фланговата им защита. — Ушите на елфа зашаваха. — Това беше кратка мисловна връзка, не дискусия около кръгла маса.
— И вие се наричате магове…
Опитът за шега заседна в гърлото на Хирад, щом видя Троун отблизо.
Някой друг бе сресал и вързал непохватно косата му на опашка. Зачервените очи гледаха угаснали от изпитото лице. Сърцето на варварина се сви. Все още бяха пресни спомените за смъртта на Сирендор. Никакви думи нямаше да помогнат, но да си мълчи също беше недопустимо.
— Болката ще стихне… — промърмори той.
Троун се взря в него и завъртя глава, после пак се загледа в камъните под краката си.
— Не. Аз допуснах да умре.
— Не е вярно — намеси се Незнайния.
— В човешкия си облик можех да им попреча, но като вълк разбирах само собствения си страх. Позволих да го погубят.
Хирад отвори уста и размисли. Зададе по-практичен въпрос.
— Ще можеш ли да яздиш? Троун кимна.
— Чудесно. Ти си ни необходим. Нуждаем се от силата ти. Щом си от Гарваните, винаги ще бъдем до теб.
Троун кимна още веднъж, но раменете му потрепериха.
— Както аз бях до Уил ли?
— Понякога даваш всичко от себе си, но то не стига — промълви варваринът.
— Аз не дадох всичко. Не се владеех и Уил умря заради мен.
— Не бива да си го мислиш — вметна Ериан. Троун я изгледа безучастно.
— Мисля си го, и още как.
В това изпълнено с неизвестност утро западняците се хвърляха с бясно настървение към стените на Школата, сякаш усещаха как се променя духът на защитниците.
Хиляди участваха в атаките, подвижните им стълби опираха в бойниците, но се овъгляваха от огъня, а катерещите се мъже падаха, поразени от ураганни тласъци на въздуха и градушка. Но нашествениците не се отказваха, а умората на маговете растеше. Наближаваше опасността от схватки по самите стени.