От покрива на Кулата адютанти на Кард даваха сигнали с флагове, самият пълководец обикаляше стените, насърчаваше войниците си, а мечът му се обагряше със западняшка кръв. На шест места стояха членове на Съвета и ръководеха отбраната и нападението със заклинания, а и даваха пример на останалите. Само Ендор не беше там. Той се опомни, но си оставаше безпомощен.
Армията на Дордовер, макар че откъсна от обсадата значителни сили на западняците, не успя да стигне до стените. От три часа напредваха мъчително бавно, а с всяка отминала минута превземането на Школата наближаваше.
Пробивът на Гарваните няколко часа по-рано даде надежда за цяла Балея, но сега Джулаца плащаше цената за това.
Барас насочваше истински порой от Горещ дъжд, който заля западняците пред северната порта и принуди пострадалите да избягат назад. Имаше крещяща нужда от малко време, за да се опомни, но всичките му сетива бяха замъглени от битката. В ушите му кънтяха звън на оръжия, грохот на камъни от катапулти, изкрещени, заповеди, плач на деца и писъци на ранени и умиращи. Същинска пелена от пепел и кръв запълваше небето, безброй остриета лъщяха под слънцето, стените бяха оплискани с кръв, сред тълпите около Школата се развяваха шарени знамена, навсякъде буйстваха пламъци, избухваха нападателни заклинания.
Надушваше и вкусваше болезнено остро страха и силата, потта и кръвта. Долавяше страданията на всеки умиращ в Школата и отчаянието на още живите. Не можеха да възпрат нашествениците — колкото и да убиваха, гъмжилото сякаш не намаляваше.
Вдясно заехтя вик. Хиляди западняци се стичаха на площада пред северната порта. А зад тях още се кълбеше прах около сражението с армията от Дордовер, но нещо не беше наред. Една магьосница се бе скрила зад зъбер на стената, унесена в мисловна връзка. Скоро се взря просълзена в очите на Барас.
— Западняците ги надвиват, затова ще се оттеглят. Барас се постара унинието му да не проличи. Помогна на жената да се изправи.
— Не се предавай. Можем да ги отблъснем.
Обърна се да изкрещи следващата заповед към маговете наоколо, но си знаеше, че краят на Джулаца е близо.
Лошата вест бе предадена бързо по стените и Кард дотича. Спря, огледа площада отпред и се наведе към ухото на Барас.
— Това беше, приятелю. Когато настъпи моментът, ще те съпроводя до Сърцето.
Барас кимна.
— Нека отложим този момент, доколкото ни е по силите.
Кард се усмихна и подвикна на хората си, биеше се редом с тях, за да задържат нескончаемия прилив от западняци. Но подкрепленията, разпалени след победата над армията на Дордовер, носеха нови подвижни стълби и втори таран.
На четири места се качиха на стените и свирепо нападаха защитниците. Вече нямаше място за заклинания, а войниците не стигаха.
Кард крещеше на последните резервни отряди да запушат пробива, Барас и неговите магове сипеха Огнени кълба и Горещ дъжд върху напиращото гъмжило под стените. Западняците даваха ужасяващи жертви, но се престрояваха и налитаха.
— Портата! — изръмжа Кард. — Не отстъпвайте портата! Могъщият тътен на таран прогърмя през камъните над портата. Щом поредната огнена завеса спадна, западняците се струпаха и пак вдигнаха тарана, надушили скорошната победа.
По южните стени се катереха още племенни бойци и отбраната се разпадна преди някой да се усети. Все повече камъни прелитаха и се врязваха в сградите, таранът тряскаше начесто в северната порта, дебелото дърво проскърцваше, а закрепващите заклинания съскаха по повърхността му. На десетина места по стените се биеха свирепо.
Кард изтри кръвта от лицето си и изви глава към Барас.
— Време е.
— Не, ще ги спрем — възрази Барас, чиито очи напразно търсеха някакъв обнадеждаващ признак.
— Не можем. Върви, аз ще печеля време за вас.
— Сбогом, приятелю.
— Направете каквото е нужно — дрезгаво отвърна пълководецът.
— За мен беше чест да те познавам.
Но тази чест вече е в миналото, рече си елфът, докато тичаше надолу по стълбата. Още петима магове слязоха вихрено от стените, за да се присъединят към него. Избраниците, чиято задача вещаеше сигурна гибел, но имената им щяха да се помнят.
Барас тичаше към Кулата и врявата наоколо заглъхна в ушите му до слято боботене. Погледът му търсеше Керела по южната стена. Усмихна се, когато видя Висшата магьосница да насочва и последните заклинания, и войниците. Тя като че усети погледа му, обърна се и видя Барас, който застина насред крачка. Двамата елфи се взряха в очите си и сякаш отново споделиха всеки миг, преживян заедно.