Лек повей на мана достигна тялото му. Керела се усмихна, кимна и помаха с ръка. Барас отвърна на жеста и пак се втурна към Кулата. Очите му попиваха всичко наоколо. Повече нямаше да го види.
ГЛАВА 28
Владетелят Сенедай крачеше напето сред развалините на Школата, докато неговите бойци се подготвяха за бърз поход на юг. Знаеше си, че онзи още незрял маг ще проговори. Може и да беше много вещ в магията, но слабата му воля не издържа на изтезанията. Още по-благоприятно се оказа състоянието му — намериха го немощен в лазарета. Другите от Съвета, до един корави и несговорчиви старци, просто бяха избити. Иначе не можеше да бъде премахната тази заплаха. Всички освен Барас. Само той му се изплъзваше досега, а Школата имаше огромни подземия, в които страхливецът можеше да бяга и да се крие.
Сенедай обаче бе решил, че преди да потегли от Джулаца, ще изпълни обещанието си. Щеше да вземе главата на стария елф. Чак тогава щеше да подгони Гарваните, у които беше оръжието за пълна победа в тази война — оръжието, което щеше да призове дракони в Балея. Оръжието, което щеше да сбъдне легендата за предопределението на западняците. Той вече бе пратил птица със съобщение до Тесая.
— Къде се спотайваш, Барас?
Сенедай вървеше в двора около Кулата, а хората му вилнееха в Школата. Калдъръмът почервеня от пролятата кръв на магове. Труповете им бяха захвърлени по стените, по камъните наоколо и в залите на подпалените древни здания. А съгражданите им, за които уж бяха толкова загрижени, сега трепереха, скупчени под стража при южната порта. Онези, които съвсем наскоро бяха изведени от зърнения склад, едва понасяха новата страшна промяна. Плачът и на мъже, и на жени показваше красноречиво състоянието на духа у оцелелите. Смазани, загубили надежда, че някой ще ги спаси.
На малцината оцелели войници, проявили завидна доблест въпреки превъзходството на племенните бойци, щеше да окаже честта да избират — да умрат като воини или да се примирят с робството. Гражданите не заслужаваха това. Те щяха да построят наново града за господарите си.
Сенедай спря. Отговорът на въпроса беше точно пред него. Кулата.
Само тя бе останала незасегната от пожарите и разрухата, която сееха племенните бойци. Не се съмняваше, че малко оцелели магове се свират в катакомбите, но други очевидно разчитаха на страха на западняците от магията. Заблуждаваха се. С Школата им бе свършено и сега Кулата не беше нищо друго, освен поредното здание, което трябва да бъде прочистено.
Сенедай се подсмихна. Хем беше така, хем не беше… Съплеменниците му наистина се бояха от мощта, въплътена в магическа Кула. Тази мощ обаче бе подронена твърде много от смъртта на почти всички магове на Джулаца. Извика половин дузина бойци и пренебрегна безпокойството им със снизходителен жест, макар че и неговата самоувереност беше твърде крехка.
— Школата е под наша власт. Ако вътре има още магове, те са уплашени и слаби. Елате с мен, за да затвърдим победата.
Но щом влязоха и той, и бойците му усетиха товара, който нарастваше с всяка крачка. Нещо натежаваше на шиите и раменете им, свиваше гърлата и пълнеше ръцете и краката им с олово. Сенедай полагаше големи усилия да не тътри крака и да поддържа мисълта си ясна.
Не му харесваше, че ще трябва да претърси цялата Кула, но нямаше от какво да се притеснява. Щом тръгна около широката централна колона, чу отдолу гласове, които мърмореха и напяваха.
Поведе бойците си по къса стълба, виеща се покрай външната стена. Долу имаше само една врата, пред която стоеше познат мъж. Сенедай тръгна към него с вдигнат меч.
— О, престарелият последен бранител…
— Онзи, който възпираше твоите плашливи и слабоумни пълчища цели дванадесет дни — напомни генерал Кард. — А сега лично ще се постарая да не прекрачите този праг.
— Дойде и мигът да се предадеш, честта ти ще бъде пощадена — предложи вождът. — Битката свърши.
— Колко си невеж…
Зад вратата говореха все по-гръмко и забързано, после млъкнаха внезапно. Остана само един глас — силен, уверен, решителен. Гласът на Барас.
— Дръпни се или ще те съсека! — излая Сенедай.
— Така да бъде.
Кард посегна да го намушка, мечът блесна в светлината на маслените лампи. Движението беше бързо, но възрастта и преумората попречиха. Сенедай успя да отклони острието и също опита да прободе Кард, който обаче се отмести пъргаво. Бойците от двете страни на владетеля се хвърлиха напред, брадвите им се стовариха заедно.
Мечът на пълководеца отби едната, другата разсече рамото му и го повали на колене.
Оръжието му издрънча на пода, той опря гръб във вратата и притисна длан към раната, обливаща с кръв гърдите му. Очите му гаснеха, изпъшка от болка. Сенедай приклекна пред него.