— Ти си храбрец, генерал Кард, но и глупак. Не беше необходимо да умираш.
Кард завъртя глава, но не успя да, погледне врага си в лицето.
— Напротив — изхърка с последния си дъх, — беше… Един от мъжете със Сенедай издърпа трупа встрани. А зад вратата всичко беше притихнало. Кулата се разтресе леко, посипа се прах.
— Вратата! — сопна се вождът. — По-скоро!
Вратата бе залостена, но точно насочен силен ритник я изкърти. Вътре шестима магове бяха коленичили в кръг насред зала, отрупана с книги и пергаменти. Кулата отново се разлюля, този път по-осезаемо. Чу се трошене на глинени съдове по каменните подове. Мрачно предчувствие облъхна стоящите пред прага западняци. Сенедай се дръпна назад заедно с бойците си. Въздухът му се струваше задушаващо гъст, изсмукваше жизнеността от мускулите и от ума. Кулата се тресеше, от стените падаха лампи, някъде горе затрещяха изкъртени прозорци. Западняците залитнаха, един си удари главата в стената. Споглеждаха се с боязън и облизваха пресъхналите си устни.
— Повелителю… — примоли се един.
— Знам! — процеди Сенедай през зъби.
Взря се право в очите на Барас и старият елф му се усмихна.
— Можеш да ни отнемеш сградите и живота, но никога няма да покориш Сърцето.
— Барас, дължиш ми главата си.
— Промених уговорката. Сега ти предлагам да се махнеш от моята Кула преди да се е превърнала в гробница и за теб.
Елфът изпъна ръце над главата си и изкрещя слова, които Сенедай не различи.
Кулата се раздруса зловещо, сводове се напукваха, греди се цепеха, тавани се ронеха, подове хлътваха. Пред изцъклените очи на Сенедай залата с Барас и другите магове започна да потъва в земята. Пъшкаше претоварена дървения, скрибуцаха изскубващи се гвоздеи, рухваха гръмовно камъни и тухли. Всичко наоколо трепереше.
— Махни се, Сенедай. Махни се от моята Школа.
Вратата се затръшна, сякаш дръпната яростно от невидима ръка. Владетелят се обърна към своите втрещени бойци.
— Какво чакате?! Тичайте навън! Размърдайте се! Всички се врътнаха и побягнаха, Сенедай ги следваше по петите, а стените наоколо се кривяха, въздухът се насити с прах, факлите и лампите гаснеха и тъмата плъзваше подире им по стълбата.
Изскочиха в огрения от слънцето двор и спряха при широкия кръг от техни съплеменници, зяпнали подскачащата Кула. Навсякъде по нея зейваха пукнатини, тук-там се отваряха дупки в зидовете и ръсеха отломки по двора.
Имаше страх, но се разнесоха и победни вопли, когато Кулата на Джулаца рухна в бъркотия от камъни, облаци пушилка и стъклени трошки. Но щом прахолякът се разнесе и ехото замря, Сенедай обърна гръб на руините и тръгна обратно към командния си пункт. Знаеше, че видяното изобщо не вещае края на магията в Джулаца.
Армията настъпваше бързо, с вдигнати глави, начело с кавалерията на Дарик, а Блекторн и Гресе яздеха до младия пълководец. След като върна в Гиернат три хиляди души да помагат във възстановяването на пострадалия град и да го охраняват, Дарик организира войската, наброяваща почти осем хиляди, в стотни под командването на капитани. Всеки десет стотни образуваха полк.
Всички бяха настроени решително, на душите им беше леко. Всеки от тази армия бе допринесъл за важни победи — повечето опазиха пристанището, бароните попречиха на четворно повече западняци да стигнат до Подкаменния проход, Дарик помогна за опустошението на Парве, прекъсна път за снабдяване на западняците и изгори или присвои всички морски съдове, които намери.
Но сега не мислеха за отбрана и набези от засада, сега те щяха да нападат и си говореха за освобождението на своята страна, не за оцеляване. За два часа стигнаха от брега до възвишенията около града и замъка. Очакваха да заварят града укрепен от западняците, а на стените му и над замъка да се развяват техните племенни знамена. Очакваха да доловят страха у безпомощните врагове и да се поздравят с победа над тях.
Но гледката прогони желанието за песни от душите им. Блекторн бе разрушен. Облак ситна пепел от отдавна угаснали пожарища още се стелеше над падината, а под сянката му беше трудно да намериш камък върху камък. Почернелите отломки бяха пръснати нашироко. Тук-там още стърчаха овъглени греди, но от стени нямаше и следа. Нищо не бе останало от къщите, хановете и дюкяните. Нямаше го и замъка, родовия дом на бароните Блекторн. Само купчини камъни. Такова опустошение спираше дъха.
Гресе слезе от коня и застана до своя приятел, който се взираше блед и безмълвен. Сълза от лявото му око прокара пътечка в праха по лицето му. Армията се подреждаше по билото и мълчанието обхвана всички. Редките ядни псувни отекваха кухо. Хора от града се свличаха на земята, изведнъж останали без сили, простили се с надеждата за завръщане у дома.