Гресе виждаше отраженията на трескавите мисли по лицето на Блекторн, но гневът надделяваше над всичко. Зад тях армията чакаше — войниците от града зашеметени, другите от Гиернат съпричастни към мъката им.
Накрая барон Блекторн се обърна и заговори на онези наоколо, които можеха да го чуят.
— Ще бъда кратък — разнесе се гласът му над плътните редици. — Там долу виждате моя град, съсипан от западняците. Сред вас не са малко онези, които вместо домовете си завариха руини. Същото сполетя и мен. Затова ще подгоним западняците, затова ще ги възпрем и напъдим от земите си веднъж завинаги. Да, искам възмездие, но най-много искам повече никой да не преживее това, което аз чувствам сега. Да не се бавим. Генерале, очакваме заповеди.
Мъгливият въздух беше какъвто Хирад го помнеше, сякаш прах закриваше слънцето, само че този път ту валеше проливно, ту спираше и ги блъскаше студен вятър. Мъждивата светлина само засилваше усещането за нещо сбъркано, което внушаваше струпаната статична мана около пробива между измеренията, създаден от Септерн.
Но не само времето беше различно от предишния път. На петстотин крачки от отряда пред развалините стояха Стилиан и армията от Закрилници. Вляво от Хирад конят на Незнайния толкова забави ход, че почти не помръдваше.
През четирите дни по пътя към къщата на Септерн настроението на Незнайния се променяше полека от решимост към раздразнителност и самовглъбяване, накрая и сприхаво объркване. Докато Гарваните доближаваха хамбара, където Незнайния бе срещнал смъртта, неговата разсеяност стана причина да разменят с Хирад остри думи, а близостта до Закрилниците не помагаше да се овладеят.
— Просто обърни гръб на това — настоя варваринът.
— Ясно е, че нищо не разбираш. — Незнайния рязко посочи Закрилниците. — А те знаят. Разбират ме, но нищо не могат да кажат.
— И щеше ли да ти олекне, ако им беше позволено да говорят?
— Да, дяволите те взели! — озъби се Незнайния и спря коня. — Опитай поне малко да си напрегнеш мозъка. Изобщо ли не проумяваш как се чувствам?
Хирад сви рамене.
— Ти си тук и дишаш. Онова под земята не си ти. Душата ти не е там.
Огромният му съратник отметна глава, сякаш го бе ударил с юмрук.
— Душата?! В името на подземните богове, тази твоя уста ще ти докара белята някой ден — изръмжа той. — Нищичко не знаеш за душата ми. Ако всичко беше както трябва в този свят, душата ми вече щеше да е при моите предци. Щеше да е намерила покой. Нямаше да се е върнала в тяло, което не е истинското, и да е подложена на цялата тази… тази гадост!
Размаха ръка към Закрилниците, порутената голяма къща и другите от отряда.
— Ако искаш да се махнеш и да зарежеш единствените си приятели, няма да те спирам — сопна се Хирад.
— Хирад, чуй най-после какво се опитва да ти каже — намеси се Илкар. — Незнаен, нуждаеш се от малко време насаме и май е най-добре да останеш при хамбара. Хайде, Хирад, имаме да си приказваме със Стилиан.
Варваринът не си позволи да избухне, защото лицето на елфа не беше никак дружелюбно. Незнайния само кимна на Илкар, изпепели Хирад с поглед и обърна коня си към хамбара и гроба, пред който не би трябвало да стои.
— Хирад, искам да поговорим — отсече Илкар.
— Сега ли?
— Ако Дензър и Ериан са съгласни да се срещнат със Стилиан от името на Гарваните, нищо не ни пречи, нали?
Варваринът изви вежди.
— Мислиш си, че все не схващам какво им е на другите, а?
— Колко меко се изразяваш… Хайде да отбием конете ей натам. Слушай ме внимателно.
Незнайния войн се смъкна от седлото преди да доближи дългия хамбар и натири коня след отряда.
В главата му нахлуха спомени, сърцето му заби диво и ударите се усещаха в гърдите, шията и ушите. Виждаше отново как дестраните — бойните кучета на западняците, тичат към него с оголени зъби, от които капе слюнка. Усети пак меча си да разсича плътта им, горещия дъх по лицето си, смазващите рамото му зъби, пръсналата от разкъсаното му гърло кръв.
Впи пръсти в гърлото си, пред очите му притъмня както тогава, а звуците заглъхнаха. Падна на колене и се подпря със свободната си ръка. Задъха се, зрението му помътня от избилите сълзи. Кашляше и се давеше, но когато дръпна ръката си от шията, по нея нямаше кръв.
Нямаше кучета, нямаше и гибел. Вдигна глава, смътно забеляза хамбара, но погледът му се прикова в отъпканата купчинка пръст до вратата.