Джата може би долови нетърпението им или самият той не искаше да губи време, затова подкани Гарваните и неканените гости с тях да се отдалечат от разкъсването. Минаха по криволичещия коридор в изградената от човешки ръце пещера и стигнаха до плътна стена. Той се забави, колкото да се озърне и да посочи преградата, после изчезна през нея. Гарваните спряха пред стената.
— Илкар? — подкани Незнайния. Елфът пристъпи напред.
— Илюзия, струва ми се. — Опря длан в стената и я усети плътна. — Майсторски направена. Не съм убеден… — Натисна по-силно и ръката му потъна. — Да, забележително.
Дензър застана до него.
— Интересно. Това не е структура от мана.
Ериан и Стилиан се наместиха до тях, опипваха мамещата сетивата скала.
— Всъщност е скала, нали? — предположи Стилиан. — Променили са я някак.
— Може би разпознава определени хора или друг признак — предложи догадка Дензър. Ръката му проникна в празно пространство. — Съпротивява се съвсем леко.
— И как разпознава мен? — усъмни се Стилиан. — Не са били известени, че ще дойда.
— Уместен въпрос — промълви Ериан. — Аз я усещам течна, но съм съгласна с теб, че е скала. Въпросът е как поддържат привидността, че е твърда?
— Устойчива магия, малко прилича на прохода — допусна Илкар. — Явно е предназначена да прикрива разкъсването между измеренията.
— Цялата пещера е за това — добави Дензър. — Но всичко друго наоколо си е истинска скала.
Хирад, който чакаше подпрян на стената и се почесваше, изду бузи, намигна на Незнайния и пристъпи напред ухилен.
— Колко сте мъдри, а нищичко не разбирате, нали? Четиримата опитни магове се извърнаха като по команда.
— Хирад, ако нямаш нищо против — сопна се Илкар, — опитваме се да установим какво е това, вместо да се напъхаме слепешком в него. Нали така вършим всичко?
— О, да.
Варваринът бутна силно с длани преградата, дръпна се и с по-леко движение напъха ръка в нея.
— Ох… — Елфът издаде за миг, че се е стреснал, — Знаеш точно какво е това, както виждам. — Хирад кимна и Илкар се обърна към другите магове. — Примирете се, че той знае нещо, което дори ние не налучкахме. Не се случва често, но сега няма да престане да ни го напомня.
— Не е магия, каквато вие познавате — заяви Хирад. — Това е част от пространството между измеренията, на която са придадени отличителните белези на Балея и на Каан. Никой друг не може да мине през нея. За останалите е най-обикновена скала. Сече им пипето на драконите, а?
И варваринът спокойно прекрачи през стената.
Навън веднага установиха, че спомените на Дензър за този свят са съвсем точни. Излязоха в огромна долина с почерняла земя и стърчащи мъртви дънери. В овъглената пръст растяха само най-жилавите бурени. Още се усещаше лютивата миризма на изгоряло.
Скалата зад тях изглеждаше като отломки от рухнала канара подобно на десетки други из долината. А небето над главите им беше прекрасно със синевата си, в която високо се разстилаха тънки облаци. Нищо не помръдваше наоколо. Въздухът тук беше по-тежък, гъст и влажен, миризмите — непознати. Вдишваха с усилие, макар че не усещаха нищо лошо във въздуха.
Шестимата Закрилници гледаха малко отнесено и Незнайния веднага забеляза това. Малко по-наляво стоеше Джата до две дузини свои сънародници — само мъже, ниски по мерките на Балея, на ръст колкото покойния Уил, но доста по-яки в раменете и краката. Очевидно бяха свикнали да се трудят неуморно.
Докато Гарваните свикваха с ширналата се наоколо пустош, хората на Джата се взираха в небето или допираха уши до земята, ръцете им не се отделяха от дръжките на оръжията — широки плоски мечове и къси боздугани.
— И сега какво? — попита Илкар.
— Сега отиваме във Волнокрил. В земите на Каан — отговори Хирад.
Джата дойде при него и го погледна тревожно.
— Елате. Лошо място. — Посочи по протежение на долината, където в далечината трепкаща мараня размиваше очертанията на хълмове. — Дом…
— Време е да тръгваме — отсече варваринът. — Много път ни чака.
— Няма ли драконите да ни пренесат? — подхвърли Дензър.
— За нищо на света — отвърна Хирад, лицето му застина. Мъжете от народа, служещ на Каан, крачеха бързо, а погледите им неспирно търсеха заплаха в небето.
— Колко ли е далеч? — попита Ериан, притиснала длан до корема си.
Хирад само вдигна рамене.
— Времето изтича — обади се и Илкар. — А имаме много още да научим, ако искаме нашето заклинание да свърши работа.