ГЛАВА 30
Владетелят Сенедай заповяда да се разположат за нощувка, за да се възстановят бойците му след трудния тридневен поход. Така имаха време и да умилостивят духовете. Не си струваше да нападат прибързано онези мъже около развалините на къщата, превърнала се в символ на злата магия за всички западняци. На мнозина от седящите около лагерните огньове и племенните знамена не им се вярваше, че са дошли точно тук. Духовете ги доведоха, значи щяха и да им дадат силата да победят. Шаманите, макар и лишени от унищожителната си магия, се радваха на почитта и вниманието на всяко племе тази нощ.
Сенедай би трябвало да прелива от увереност. Защитниците на къщата не можеха да се изтръгнат от обръча, а племенните бойци бяха двайсетина пъти повече от тях. С началото на новия ден щяха да бъдат изклани, после Сенедай щеше да тръгне подир Гарваните, където и да се намираха сега. Трябваше да ги догони и да сложи край на отчаяния им опит да доведат на помощ твари от легендите.
Това казваше на предводителите на отряди и на бойците, край които минаваше, вирнал глава с жестоката усмивка на племенен вожд, сигурен във властта си.
Обземаха го обаче съмнения, каквито не допускаше в ума си, докато стоеше пред портите на Школата. Питаше се дали онези осем хиляди бойци, на които заповяда да охраняват Джулаца, да надзирават пленниците и да се грижат за ранените, не са били късметлии. Те смятаха, че им е отнет шансът за нови подвизи, но Сенедай понякога съжаляваше, че не остана при тях по правото на победител. Джулаца му принадлежеше завинаги.
Спря на крачка пред часовите и се взря към развалините. Ето я и причината да губи увереност. Негов съгледвач ги бе преброил — четиристотин седемдесет и шестима в еднакви доспехи и с еднакви оръжия. Високи и силни. Всички до един с тези гадни маски на лицата.
Стояха отсреща неподвижни и безмълвни.
Сенедай потръпна. Имаше нещо плашещо в застиналите спокойни пози. Само главите им помръдваха по малко, докато наблюдаваха разполагащите се наоколо отряди на племената. Знаеше, че ще бъдат страховити противници и няма да чакат безропотно, когато заповяда на стрелците си да опънат лъковете. Това беше най-доброто средство да ги отслаби, но щом си представи, че се хвърлят към него, колкото и да са малко, той се смути.
Обърна гръб на порутената къща и в гаснещото зарево на залеза му се привидя белегът в небето над Парве. Онзи млад магьосник дърдореше трескаво за дракони, които ще нахлуят и ще изпепелят всекиго. Сенедай не беше готов да твърди, че дракони не съществуват. Затова се озова тук и затова владетелят Тесая му възложи на всяка цена да унищожи дори основите на къщата и да преследва Гарваните, докато не ги погуби. Тесая разбираше, че под тази къща има проход към друго място, и заповедите му към Сенедай бяха точни.
Вождът потръпна още веднъж и тръгна към шатрата си. Тук от всичко лъхаше на магия и зло, чак кожата му настръхваше. Дано Тесая пристигне преди да се е наложило да напада само със своите бойци…
Бароните Блекторн и Гресе и генерал Дарик яздеха бавно през развалините на градчето до Подкаменния проход, заобиколени от тридесет конници, които ги охраняваха. Но и тримата скоро се убедиха, че нямат нужда от охрана.
Щом минаха през зеещата порта на изгорената дървена стена, Дарик отдалеч зърна първото червено петно и се обърна към войниците си:
— Не споделяйте подробности за това, което ще видите. Гледката няма да е приятна.
Но когато спря там, където според спомените му беше центърът на градчето, изречението кухо отекна в съзнанието му. „Няма да е приятна…“ Толкова слаби думи, че щеше да се засмее, но не би си позволил такава гавра.
До този ден си въобразяваше, че е видял всичко през годините си на бойните полета. Войната е грозно занимание. Пред очите му конски копита бяха смазвали черепи на мъже, проснати в калта и молещи за помощ. Младежи притискаха с длани разпорените си кореми, за да не се изсипят вътрешностите им, а облещените им очи напразно търсеха надежда. Отсечени ръце и крака, надробени челюсти, забити в очи стрели… И брадви, стърчащи от главите на мъже, които правят още крачка-две, защото са прекалено изтръпнали, за да осъзнаят собствената си смърт.
Дарик бе виждал ужасните обгаряния, причинени от прошепнатите слова на маг, а наскоро и неописуемото опустошение от потопа в Подкаменния проход, натикал разкъсани, смазани тела в пукнатини на скалите.
И все пак винаги имаше някакво обяснение или оправдание. Враговете влизаха в битка, като знаеха твърде добре що за страдания си навличат взаимно.
Тук беше друго.
Град Блекторн също бе изравнен със земята, но неговите жители бяха избягали отдавна или се сражаваха под командването на своя барон. Хората от това градче не бяха имали избор преди да бъдат избити безпощадно.