Когато светилото започна да се спуска от небето, Ша-Каан излетя от Волнокрил. Умората пак тегнеше на крилете му — Хирад беше тук, в неговите земи, и Великият Каан нямаше проход към сродното измерение. И все пак се устреми към океана Шедара, за да намери Танис-Верет… ако още беше жив.
Студеният въздух, изпълващ дробовете му, уталожи полека гнева, който думите на Хирад Хладнокръвния събудиха. Най-сетне можеше да помисли спокойно какво всъщност искаше да му каже неговият Драконан.
И сега преживяваше нещо непознато. Ша-Каан бе свикнал заповедите му да се изпълняват безпрекословно и точно. Гарваните обаче твърдяха, че успехът не е предрешен. Хирад му обясни разпространено в Балея убеждение — ако човек е сторил всичко, което е по силите му, не може да се иска повече от него, дори когато неуспехът означава всеобща гибел. Ша-Каан не скри презрението си, Хирад обаче не отстъпваше от неоспоримата си логика.
Устремен към среща, която не биваше да остане напразна, Ша-Каан разбираше по-добре неистовите усилия на Гарваните. Долавяше неотклонния им стремеж да преодолеят пречките, пък и знаеше, че те си представят не по-зле от него цената на провала — и за Балея, и за Каан.
И друго чувство се промъкна у него. Безграничен страх. Отдавна познаваше уплахата — от рани, от гнева на близки дракони, от преждевременна смърт на току-що излюпени малки. Но този път трябваше да приеме и възможността цялото Люпило Каан да изчезне. А те не разполагаха с оръжията да се опазят от заплахата. Тези оръжия бяха в ръцете на Гарваните.
Значи беше длъжен да ги опази на всяка цена, да отделя още дракони от защитата на разкъсването. А здравите и годни за битка Каан оставаха все по-малко. Елу-Каан още беше на крачка от смъртта — вече нямаше Драконан, който да го изцели, и само вестарите се грижеха за него. Всеки коридор в Залата на сливането беше зает от ранен дракон. Нямаше друг път, освен отново да отиде при Верет, макар че тъкмо тях бяха убивали най-ожесточено в последната битка.
Когато се спусна над океана, Ша-Каан започна да се опасява, че са си свършили твърде добре работата. Никой не излетя насреща, нямаше жадни за мъст дракони от Верет. Нищо не нарушаваше покоя на водата.
Кацна на скалата, потопи глава в океана и изрева своя зов за среща. Потърси и с мисълта си Танис-Верет, излъчваше съжаление за случилото се в небето над Терас. Трябваше да се надява, че старият дракон ще го чуе.
Излегна се на скалата, протегнал шия напред. Такава поза показваше, че се отнася почтително към събеседника, но и позволяваше да усеща по-добре вибрациите във водата наоколо.
Чакаше цяла вечност във владенията на друго Люпило, уязвим за нападатели. Търпението му бе възнаградено. Трептенето на скалата под него го увери, че голям дракон се е устремил бързо към повърхността.
Танис-Верет изскочи, потоци вода се стичаха от белязаното с черни петна тяло, разперените криле бяха разръфани тук-там по краищата. Той изрева недоволно и тежко стъпи на камъните, но продължи да полива с опашка раните по хълбоците си.
Очите му се взираха ядно в Ша-Каан.
— Дойде да се насладиш на края ни ли? Танис-Верет се озърна към небето, като че очакваше да види и други дракони.
— Не. Дойдох да предложа на Верет шанс за спасение.
— Кухи слова — изсъска по-дребният дракон. — Дори не знаеш какво ни причинихте. Под нас остатъците от Верет са се вкопчили в слабичката надежда Наик да спазят обещанието си и да ни оставят на мира, когато унищожат Каан. Сега сме по-малко от седемдесет, но може би още от нас ще умрат, дори проходите към сродното измерение няма да им помогнат да се изцелят. Аз пострадах най-малко, макар че люспите по гърба ми никога няма да заздравеят напълно. Ето какво ни сториха огънят, ноктите и зъбите на Каан. — Гласът на Танис-Верет с всяка дума ставаше по-глух и безнадежден. — Дори няма кой да пази владенията ни. Не ни дотягай, Ша-Каан.
Великият Каан обаче не помръдна и събеседникът му можеше да сметне това за открито предизвикателство. Раненият дракон само тръсна глава.
— Разбирам…
— Не, Танис-Верет, небесата виждат, че нищо не разбираш! — загърмя гласът на Ша-Каан. — Умолявах те да не сключвате съюз с Наик, да се доверите на нас. Ти не ме чу. Принудихте ни да се бием, затова се хвърлихме най-яростно срещу вас — вие бяхте по-слабите нападатели. Не се радвахме на поражението ви. А сега искаме да ви помогнем… за да оцелеете.
Гърдите на Танис-Верет изхъркаха от смеха.
— Да ни помогнете? И с Каан е свършено. Среща на двама мъртъвци, които още дишат. Разкъсването нарасна, вече нямате сили да го браните. Когато Наик доведат следващите си съюзници, вие и сродното ви измерение ще бъдете унищожени.