— Но сега можем да затворим прохода, искаме от вас да ни дадете време за това.
— Не виждам защо трябва да ти вярвам.
— Чуй какво ти предлагам, Танис-Верет. И решавай дали приемаш. Не те принуждавам с нищо. Дойдох сам, изложих се на голяма опасност, за да говоря с теб. За мен е чест, че се съгласи. Хора от моето сродно измерение се прехвърлиха при нас, ще използват знанията и дарбите си, за да затворят разкъсването. Създадено е от тяхната магия и ще бъде премахнато пак от нея. Но те ще бъдат на земята, напълно уязвими. Ако влезете в битката на страната на Каан, можем да опазим хората. Успеят ли, Каан бързо ще си върнат силата. Не очаквам Наик да ви оставят намира, ако победят. Но обещавам — знаеш, че на мен може да се разчита, — да ви закриляме след нашата победа. Няма да допускаме врагове във владенията ви, докато се наплодите отново. Верет и Каан никога няма да се сражават помежду си. Нямаме какво да делим или оспорваме. Не искам отговор сега. Ти помисли каква да бъде участта на твоето Люпило. Каан се нуждаят от вашата помощ. Тръгвам си, за да се подготвя за битката. Дано видя как нападате Наик, а не летите заедно с тях.
— Небесата да бъдат с теб, Ша-Каан — замислено го изпрати Танис-Верет. — Когато Наик ме повикат, ще се отзова. Друго не им дължа.
— Както желаеш.
Ша-Каан разпери криле и полетя към земите на своето Люпило. Сега му беше по-леко на душата и започна да обмисля предстоящото сражение.
ГЛАВА 33
Хирад нито за миг не забравяше кое е най-тревожното — неувереността на маговете. Виждаше колко е напрегнат погледът на Илкар и как Дензър стиска лулата със зъби, без да я е запалил.
Докато ги гледаше как спорят, той си казваше, че това е доста странно. Седяха на широк плосък камък до реката, отворили книги и затиснали пергаменти с обли късчета чакъл. Ами че те бяха четирима от най-способните магове в Балея, тук дори дойде най-могъщият Магистър на Ксетеск, а се бореха до полуда с проблем, за чието решаване имаха на практика всички необходими знания!
От друга страна обаче, нямаше на какво да се чуди. От тях се искаше да затворят пробив в небето колкото градче, и то стотици стъпки над главите им. Той дори не опитваше да си представи какво майсторство трябва да вложат, за да успеят. Отново се почувства безпомощен. Направи каквото можа, за да се доберат дотук, но предстоеше най-важното, а той нямаше какво друго да стори, освен да се налива с кафе.
До печката унило седеше Троун, русата му коса бе провиснала на сплъстени кичури от влагата. След смъртта на Уил върколакът забелязваше какво става наоколо само ако имаше някаква опасност за Гарваните.
— Троун… — запъна се варваринът.
Едрият мъж го погледна. Силата на духа вече я нямаше в очите му. Не искаше нищо. Хирад не знаеше какво да направи, но беше длъжен някак да го съживи. Не биваше да проточва мълчанието.
— Как си?
Сам трепна от глупавия си въпрос.
— На Уил щеше да му хареса тук — изрече върколакът с леко ръмжащ глас. — Знаеш ли, той беше неспокоен човек и въпреки това си оставаше ненадминат крадец и взломаджия.
Тук цари такъв покой… Тъкмо място като за него.
— При толкова грамадни дракони, които си пърхат наоколо?
Хирад беше възнаграден със сянка на усмивка.
— Да, колкото и да е чудно. Така зле се стресна от дребосък като Следника на Дензър, а от Ша-Каан дори не се уплаши.
Троун пак заби поглед в земята.
— Не издържам… — промълви ненадейно.
— Какво ти е?
— Само той може да разбере — кимна върколакът към Незнайния, седнал с тримата Закрилници недалеч от маговете. — Да имаш у себе си нещо, което хем обичаш, хем мразиш. Плашиш се, че те заробва, а не можеш да живееш без него… Знам, че искаш да ми помогнеш. Благодарен съм ти. Но само Уил ме свързваше с човешкия свят, когато се превръщах във вълк. Само на него се доверявах да ми върне човешкия облик. Той беше смел, не се боеше от мен и когато съвсем подивявах. Аз го предадох. Свих се, скрих се в моята неуязвимост, защото изпаднах в ужас. И това струваше живота на Уил. Няма как да си представиш угризенията ми. Уил ми беше като брат. Обичах го, защото знаеше какъв съм, а не се гнусеше, не се държеше надменно. Май вече мога да разчитам на това само в някоя вълча глутница. Върнем ли се в Балея, ще намеря вълци.
— Сега си с Гарваните — тихо напомни Хирад. — Ние сме силни и не те съдим за нищо. Остани с нас.
Бледата усмивка пак се появи за миг.
— Това обвързва по-силно, отколкото си мислиш. Но аз не мога да бъда един от вас без Уил. — Пак се вторачи пронизващо в очите на варварина. — Няма да ви подведа.