— Знам.
Незнайния виждаше колко са смутени тримата без истинската им връзка с техните събратя. Съчувстваше им, затова остана при тях. Отначало не говореха. Забелязваше същата трудно доловима разсеяност, която малко по малко набираше сила. Реши, че не бива да мълчи.
— Сил, Айл, Риа… Безпокоите се. Сил леко наклони глава.
— Не усещаме събратята, нито свързващата ни сила. Душите ни са далеч от нас. Страхуваме се да не ги загубим завинаги.
Незнайния се стресна. Прекъсването на поддържаната от демони връзка между душите на Закрилниците означаваше гибел и за тялото, и за душата. Но никой Закрилник не се бе прехвърлял досега в друго измерение, а тримата още бяха живи…
— Все пак откривате душите си, нали?
— Отдалеч — потвърди Сил. — Дали сме свободни? Ще узнаем само ако свалим маските. Ако бъркаме, чакат ни вечни мъки. И как да сме свободни, щом душите ни не са в телата?
— Стилиан знае ли?
Незнайния се питаше дали и самият той е наистина свободен, но надеждата бившите му събратя да си върнат човешкия живот укрепна.
— Той още е нашият Повереник. Не искаме да пораждаме у него нови съмнения.
— Ще ви подкрепя, каквото и да решите.
— Ние сме едно. Завинаги — изрекоха тримата Закрилници заедно.
Дарик намери изход още докато препускаха в галоп към своята армия, изпратени с присмех и обиди от западняците. Щом влетяха в бивака, той се развика командирите на полкове да дойдат веднага при него.
Застана зад масата с картите, офицерите се събраха за минута, чакаха нетърпеливо. Заповедите му бяха кратки и ясни. Така постъпваше открай време — не показвай слабост, не се колебай пред другите, но питай за мнението им. И се приспособявай, без да променяш основния замисъл.
— Тесая остана глух за думите ни. Не съм изненадан, но е малко разочароващо да видиш такъв инат у иначе уж начетен и умен човек. Той е убеден, че има превъзходство над нас. Не можем да пробием през позициите му, за да стигнем до къщата на Септерн, едва ли ще му попречим и да настъпи към Корина. Разбира се, ние няма да опитаме нито едното, нито другото. Ще влезем в сражение с войската му още сега, но не за да я разгромим, а за да я спрем тук. Защото няма да нападнем с цялата си сила. Втори, трети и четвърти полк под общото командване на Айзак ще потеглят незабавно — първо на юг, после на изток през Гретернската гора, за да ударят западняците около къщата на Септерн утре по зазоряване. Естествено е Тесая да очаква такъв ход от нас. Затова останалите полкове от армията ще настъпят към неговите отряди. Ще се опитаме да ги примамим в гората, там численото им превъзходство няма да е толкова решаващо. Ще разделим полковете на стотни, всеки капитан ще знае кой участък брани. Поемаме голям риск, но така ще обхванем по-голям периметър. Трябва да убедим Тесая, че ни е приклещил в гората. Нещо да не ви харесва в плана?
Всички завъртяха глави.
— Добре. Сега всеки от вас ще получи конкретните си заповеди. Барон Блекторн, барон Гресе — ще ви бъда благодарен, ако убедите своите селяни и винари, които с такава вещина се погрижиха за бивака, да го бранят с не по-малко усърдие.
Гресе се засмя на излизане от палатката.
Късно през нощта Гарваните се събраха около походната печка да поговорят преди да откраднат малко време за отдих. На другия ден по пладне щеше да се реши съдбата на две измерения.
— Ще можете ли да го направите? — попита Хирад, свил пръсти около незнайно коя поред чаша кафе.
— На теория е възможно — отвърна Ериан. — Знаем, че ни е по силите да създадем формите от мана.
— Дочувам едно премълчано „но“ — поклати глава Незнайния. — И то голямо.
— Няколко са — въздъхна тя. — Не знаем какви запаси от мана са ни необходими, за да затворим разкъсването от тази страна, макар да е ясно, че сме способни да извършим заклинанието от земята. Но ако изчерпи маната от нас прекалено бързо, няма да затворим прохода. Не бива да забравяме и за стихийните въздействия в пространството между измеренията върху формата от мана. Можем само да гадаем каква сила е нужна, за да затворим разкъсването, а не да го премахнем разрушително. Списъкът продължава и става все по-объркващ…
— Значи дотук бяха само простичките спънки — кисело промърмори Хирад. — Щеше ми се да чуя „да“ или „не“.
— Ще го направим — каза Дензър. — Както винаги.
— Ти от Хирад ли започна да се учиш? — изгледа го Илкар.
— Трябва да вярваме в силите си — вдигна рамене Дензър. Ериан се засмя и го целуна по бузата.
— А за него какво ще кажете? — кимна Хирад към Стилиан, който се облягаше на една колиба, стиснал в ръцете си писанията на Септерн. — Той вярва ли?