— Толкова пламенно, че ми е трудно да го разбера — промърмори Дензър. — Да си призная, малко ме стряска. Понякога гледа доста диво и не знам дали от страх или от вълнение.
— И той ни е нужен — напомни Ериан. — Хайде да не го закачаме излишно.
— Ние също сме му нужни, не забравяйте — подчерта Хирад. — Ако не успеем, ще умре като всички останали.
Варваринът усещаше тежко бремето на отговорността. Ша-Каан се връщаше от опита си да склони Верет и щеше да очаква по-ясен отговор. А Хирад не можеше да се отърси от опасенията въпреки привидната непоколебимост на Дензър. Точно това трябваше да постигне преди отново да застане пред Великия Каан.
— Пак ли опитваш да се избавиш с приказки, Ша-Каан? Пак ли устата ти бълва потоци от думи вместо огън, както подобава на истински дракон? Малцина ще жалят за Люпилото Каан. Опитваш се да ни натрапиш правила, за които всички останали нехаят.
Ша-Каан кръжеше невъзмутимо. Ясал-Наик, старшият сред враговете му, го бе пресрещнал с още два дракона от своето Люпило. Явно не искаше да се бие, както не искаше и да говори за мир. Ша-Каан се сгълча мислено, че не избра по-заобиколен път на връщане от океана Шедара.
Още когато го доближаваха, разпозна Ясал по приличащия на клин белег в люспите на шията до главата. Ша-Каан го бе ранил преди повече от сто цикъла в битка за Бешара. Щом Ясал рискуваше да си води само двама придружители, значи искаше да злорадства и да се хвали със скорошната си победа.
— Наик са единственото Люпило, останали слепи за разрухата, която сеем в земите си — отговори му Ша-Каан. — Не можем да продължаваме до безкрай тези сражения. Накрая няма да останат земи, годни за живот. Все някога ще бъдеш принуден да разбереш.
Ясал-Наик се разсмя ръмжащо.
— Но ние вече победихме. Щом твоето Люпило бъде изтребено, а сродното ви измерение — превърнато в пепелище, ние ще владеем всичко, а другите ще свият криле пред нас. Верет вече са обречени да ни слугуват. Ще ги последват Гост, също и Стара, накрая всяко Люпило ще се покори на Наик.
— Тази самонадеяност ще те погуби — предупреди Ша-Каан, макар да знаеше, че обрисуваното бъдеще е твърде вероятно. — Не се наслаждавай на победата преди да си я постигнал.
— Неизбежна е! — прогърмя гласът на Ясал в главата му. — В отчаянието си Каан не само търсят съюз с немощните обитатели на океана, а дори си доведоха дребосъци от Балея на помощ. Нима се заблуждавате, че те ще направят каквото вие не можете? Ще превърнем костите им в пепел пред очите ви и аз ще поведа своето Люпило през разкъсването, когато ти лежиш бездиханен на земята. Ще изпарим водата от океаните им, ще съборим жалките им кули, ще разцепим с огън техните планини. Ако някой оцелее, ще послужи за храна на малките ни дракони. Няма да спра, докато в Балея не остане и една буболечка.
— Каква злоба… — сдържано изрече Ша-Каан. — Тя те заслепява. Щом така и така ме намери, за последен път ти предлагам да спрете нападенията си, за да не ви изтребим, след като проходът бъде затворен.
Ясал-Наик зави и полетя до него, в зелените му очи гореше презрение.
— Никога няма да го затворите. Може би товарът на възрастта вече смазва ума ти. Ние победихме, Велики Каан. Тук съм, за да ти напомня, че ще видиш гибелта на своето Люпило. Тук съм, за да видя лика на поражението.
— Тогава отлети над океана и погледни отражението си. Утре разкъсването ще бъде затворено, а Наик ще изпитат яростта на Каан. Ще ви преследваме цикъл след цикъл, докато не бъдете унищожени. Сега се махай заедно с придружителите си. Колкото и да си могъщ, не посмя да ми се изпречиш сам. Душата ти е дребна, Ясал, а когато теб те няма, драконите ще започнат да се грижат за земите, които толкова глупаво изпепеляваха. Не смей да се показваш над владенията на Каан, когато светилото се издигне отново, иначе ще срещнеш смъртта си.
Ясал повика другите два дракона от Наик.
— Ти си стар глупак, Ша-Каан. Моли се на небесата колкото искаш, но когато светилото отново се спусне към заник, всички вие ще бъдете мъртви, а Наик ще властват. До утре, Велики Каан.
Ша-Каан се изкуши да се разправи с него още тук. Убиеше ли Ясал, изходът от битката пред разкъсването нямаше да е толкова неизбежен. Но умреше ли самият той, обричаше всички Каан. Изрева яростно и се насочи към дома си.
Всеки удар попадаше в целта, всяко движение беше премерено, плавно и точно. Закрилниците се биеха с ужасяваща безмълвна непреклонност, душите им разменяха мисли без тромави думи, общият поглед на стотици чифтове очи не пропускаше нищо. Напиращите на вълни западняци отново и отново се отдръпваха от тази подвижна стоманена стена с безизразни маски. Колкото и много да бяха, все по-уплашено се взираха в камарите трупове, които оставяха на бойното поле. Ту се въодушевяваха, ту се умърлушваха. В твърде редките мигове, когато успееха да повалят някой Закрилник, цялата западняшка армия се разкрещяваше възторжено. Защото маскираните мъже пред тях се сражаваха с мощ, немислима за толкова малоброен отряд. Застанали в кръг, състоящ се от три редици, те бяха оставили помежду си такова разстояние, че да боравят най-добре с оръжията си. Отблъскваха една след друга атаките на западняците, а когато враговете отстъпваха да се престроят по заповед на предводителите си, използваха краткото спокойствие, за да си разменят местата и да дадат отдих на уморените.