— Нямаме — потвърди Дензър. — Не си чул най-хубавата част. Трябва да бъдем в самото разкъсване, за да го разрушим.
Колкото и далеч да беше той, краят ги разтърси. За онези, които бдяха, приличаше на вихрушка в умовете им, която ги опустоши и обърка. За почиващите приличаше на натрапчив кошмар.
Ако някой западняк ги наблюдаваше, сигурно бе забелязал какво става, макар че никога не би се досетил за причината. Стоящите на позициите се олюляваха, стиснали главите си с ръце, краката им омекваха и те пристъпяха в търсене на по-добра опора. Зад тях останалите наскачаха, озъртаха се във всички посоки и още не вярваха в жестоката промяна.
Опомниха се след няколко секунди, но последствията бяха неизбежни.
Аеб тръскаше глава в напразен опит да проясни съзнанието си. Както винаги усещаше всички събратя, но не и Повереника.
„Няма го. Провалихме се.“ Тази мисъл плъзна из умовете на Закрилниците, наситена с чувството за тежка загуба и колебание.
„Нямаме вина за това — настойчиво ги увери Аеб. — Ние бяхме непреклонни. Не отстъпихме развалините.“ Но и той осъзнаваше безизходицата. Повереникът беше мъртъв, Закрилниците бяха длъжни незабавно да се върнат в Ксетеск. Изчезна причината да се сражават със западняците, които обаче нямаше да ги пуснат да си тръгнат. Попаднаха в капан, макар че нищо вече не ги задържаше да се бият тук.
„Нека се бием за Сол“ — вметна някой.
„Нашата цел е да съхраним живота си — сурово напомни Аеб, — за да се върнем в Ксетеск и да закриляме нов Повереник. — Почака, докато другите спряха да разпращат накъсаните си мисли. — Всички почитаме Сол, който беше наш събрат. Единствен той сред свободните хора разбира нашата участ. Но без Повереник ни остава само да се сражаваме, за да оцелеем. Нека всеки от нас се бие, за да опази събратята си. Така ще надделеем. Върнете се на позициите си. Нощта не е свършила.“ Но и той се питаше ще им стигне ли воля да се борят за оцеляването си. С изгрева щеше да научи отговора.
Дарик видя огньовете в бивака на западняците при къщата на Септерн около час преди полковете му да доближат за атака. Магове се промъкнаха напред, за да огледат външната линия на отбрана. Върнаха се с вестта, че просто няма часови и вражески съгледвачи.
Други магове влязоха в мисловна връзка с армията на Айзак и уточниха кога ще започне нападението — половин час след като отрядите на Сенедай пак се вкопчат в Закрилниците. Дарик прецени, че шумът от битката е най-доброто прикритие за изненадваща атака.
Полковете спряха в плитка долина, чиито склонове смекчаваха поривите на вятъра, но нямаше къде да се скрият от дъжда — ниските облаци го изливаха от време на време. Той лично обиколи всяка стотна, за да благодари на войниците за невероятното усилие и да ги насърчи за битката сутринта. После седна да даде отдих на краката си и се улиса в мисли.
Едва сега осъзна докрай какви чудовищни рискове носеше настъпващият ден. По пладне сянката щеше да покрие целия Парве, ако изчисленията бяха верни. И силите на драконите Каан нямаше да стигнат, за да отблъскват вражеските Люпила. Не знаеше кога или как Гарваните ще се появят в Балея, ако пък не дойдеха, всичко беше безсмислено. Рано или късно всички в този свят щяха да бъдат изпепелени.
Но ако дойдат и заварят разгром, значи са спасили Балея, за да властват в нея западняците. Дарик отдавна знаеше, че е важно не само да отнеме на племената възможността да се доберат до прохода и да попречат на Гарваните. Време беше и неговите войници да научат цялата истина. Щом щяха да се сражават срещу по-силните западняшки армии на Сенедай и Тесая, имаха право да знаят какъв е залогът. Айзак също трябваше да съобщи на своите полкове, че пак се решава съдбата на Балея.
Дарик стана и тръгна да потърси маг.
Очите на Ша-Каан проблеснаха, но драконът отказваше да погледне Хирад, който се озърна тревожно към другите от отряда зад него.
— Намерете друго решение — безпрекословно заповяда Ша-Каан. — Това, което предлагате, е немислимо.
— Велики Каан, няма друго решение. Времето ни свърши. Или ще затворим разкъсването, или — както ти сам каза — твоите дракони ще бъдат безсилни да го опазят.
Зазоряваше се, въздухът се стопляше полека.
— Никой човек няма да възседне дракон Каан. Това означава да се подчиним.
— Подчинявате се не на хората, а на необходимостта — опита се да го вразуми Илкар.
Ша-Каан вдигна глава.
— Не помня да съм те питал за мнението ти. Хирад дълбоко си пое дъх.
— Аз съм твоят Драконан. Мога ли да говоря откровено?
— Това е твое право — потвърди Ша-Каан.
— Тъй… — Варваринът застана точно срещу грамадната глава. — Разбирам защо се противиш, но нямаме друг шанс. Не че си искал да стане така, ама ти уби Стилиан и отне много от силата на маговете, събрани тук. Както и да е… Наистина ли си мислиш, че горим от желание да седим върху дракони, които летят насред битка, за да извършим заклинание във въздуха? Досега съм се издигал в небето толкова, колкото могат да отскочат краката ми. Боговете да се сгромолясат, ако се сещам за нещо по-страшно от летенето. Маговете да го правят със Сенчестите си криле, колкото си щат, това не е занимание за воини.