Улови погледа ми и аз се запътих към него. Отначало не ме позна — просто ме преценяваше, мен, непознатата жена. Когато почти стигнах до масата, той се досети: луничките, крехкият птичи скелет, чипият нос, който ставаше още по-чип, колкото повече някой се взираше в него.
— Либи! — възкликна той, осъзна, че е твърде фамилиарен, и додаде: — Дей! — Изправи се, дръпна един сгъваем стол, доби вид на човек, който съжалява за жеста, и отново седна. — Косата ти е руса.
— Аха — казах. Мразя хора, които започват разговор с факти — как да реагираш?_ Да, днес наистина е топло. Така е._ Озърнах се, за да си поръчам нещо за пиене. Сервитьорка с минипола и гъста черна коса стоеше с гръб към нас. Забарабаних с пръсти по масата, докато жената се обърна с лице, което се оказа сигурно най-малко на седемдесет години, твърдата пудра се събираше в крепа на бузите й, ръцете й бяха набраздени от морави вени. Някаква част от нея изскърца, докато жената се навеждаше да ми вземе поръчката и изсумтя, когато си поръчах бира.
— Гърдите тук наистина са хубави — каза Лайл. Обаче самият той не ги ядеше, само сърбаше остатъците от нещо млечно.
Не ям месо, наистина, откакто семейството ми беше разпорено — все още се мъчех да прогоня от главата си Джим Джефрис и неговата жилеста пържола. Свих отрицателно рамене към сервитьорката и зачаках бирата си, озъртайки се като туристка. Ноктите на Лайл бяха мръсни, първо това забелязах. Черната перука на старата келнерка беше накриво — кичури потна бяла коса бяха залепнали за шията й. Тя подпъхна няколко от тях отдолу, докато грабваше пликче с пържени картофки, които цвърчаха под нагревателната лампа. Дебел мъж седеше самичък на съседната маса, ядеше къси ребърца и разглеждаше покупката си от битпазара: безвкусна стара ваза с нарисувана русалка. Пръстите му оставиха мазни следи върху гърдите на русалката.
Келнерката не каза нищо, когато остави бирата точно пред мен, после замърка нещо на дебелака и го нарече „скъпи“.
— Е, какъв е този клуб? — попитах.
Лайл порозовя и коляното му заподскача под масата.
— Ами нали знаеш как някои хора играят виртуален футбол с отбори мечта или събират картички с бейзболисти? — Кимнах. Той се изхили странно и продължи: — Или как жените четат клюкарски списания и знаят всичко за някой актьор, например как са му казвали като малък и в кой град е отраснал?
Предпазливо наклоних глава, кимнах предупредително.
— Е, нещо такова е, обаче… ами наричаме го Клуб на следователя.
Отпих от бирата си и по носа ми избиха капчици пот.
— Не е толкова откачено, колкото звучи.
— Звучи адски откачено.
— Нали знаеш, че някои хора обожават криминални романи? Или си падат по блоговете, свързани с реални убийства? Е, този клуб се състои от такива хора. Всеки е обсебен от някое престъпление: Лейси Питърсън, Джефри Макдоналд, Лизи Бордън… ти и семейството ти. Да знаеш, че ти и семейството ти сте адски популярни в клуба. Адски. Повече от Джонбенет1. — Забеляза гримасата ми и додаде: — Случилото се е просто трагедия. А брат ти е в затвора за колко… двайсет и пет години?
— Не съжалявай Бен. Той уби семейството ми.
— Е, да. — Лайл смукна парченце млечен лед. — Говорила ли си с него за това?
Усетих как преградите край мен се вдигат. Някои хора твърдят, че Бен е невинен. Изпращат ми по пощата изрезки със статии за него, а аз никога не ги чета, изхвърлям ги още щом видя снимката — рижата му коса, дълга до раменете като на Исус, в комплект с грейналото му омиротворено лице. Наближава четирийсетте. Нито веднъж не съм ходила при брат си в затвора, нито веднъж за всичките тази години. В момента той е — колко удобно — в затвора в покрайнините на родния ни град Кинаки в Канзас, където е извършил убийствата. Обаче аз не изпитвам носталгия.
1
Джонбенет Патриша Рамзи — убита през 1996 г. на 6 години в дома си; убиецът й още е неразкрит. — Б.ред.