Джек Лондон
Мърша и нищо повече
Той отиде бавно до ъгъла и погледна нагоре и надолу по напречната улица, но не видя нищо, освен оазисите светлина, проливана от уличните лампи на всяка пресечка. После бавно се върна по същия път. Беше сянка на човек и се плъзгаше безшумно, без излишни движения в полумрака. Целият беше нащрек, като див звяр в джунглата, силно впечатлителен и възприемчив. Всеки друг, който би се движил около него в тъмнината, би трябвало да прилича на сянка още повече от самия него, за да не го забележи.
Освен текущите сведения за положението на нещата, които получаваше от сетивата, за обикалящата го обстановка, той обладаваше едно по-изтънчено възприятие — „нюх“. Долавяше, че в къщата, пред която се беше спрял за миг, има деца, но той усещаше това без значителни усилия на възприятията си. В действителност обаче дори не си даваше сметка, че ги долавя — толкова неусетно му идваха те. И все пак, ако възникнеше миг, в който би му се наложило да направи нещо във връзка с тази къща, щеше да действува с предпоставката, че в нея има деца. Не си даваше сметка за нищо, което долавяше в обикалящата го обстановка.
По същия начин, без да знае как, той долови, че крачките, приближаващи се по напречната улица не го заплашват с никаква опасност. Преди още да види крачещия, разбра, че това е закъснял минувач, който бърза да се прибере. На пресечката минувачът се мярна пред очите му и се загуби нагоре по улицата. Наблюдаваше, забеляза в прозореца на ъгловата къща да припламва светлина и когато тя угасна, разбра, че е била клечка кибрит. Това беше несъзнателно уточняване на познато явление и през ума му мина мисълта: „Искал е да види колко е часът.“ В друга къща една стая беше осветена. Светлината гореше мъждиво, без да мига, и той си каза, че е стая на болник.
Особено го интересуваше една къща на отсрещната страна, на половината разстояние до ъгъла. На тази къща отделяше най-много внимание. Накъдето и да гледаше, накъдето
и да отиваше, погледът и крачките му винаги се връщаха към нея. Освен един отворен прозорец над входната врата в къщата нямаше нищо необикновено. Никой не влизаше, нито излизаше. Нищо не се случваше. Нямаше осветени прозорци, нито пък светлини, които да се появяват и да изчезват в някой от тях. Въпреки това тя беше в центъра на наблюденията му. Той се занътваше към нея всеки път, след като проучваше обстановката наоколо.
Въпреки своя нюх, не се чувствуваше сигурен. Прекалено остро съзнаваше опасността на положението си. Макар че крачките на случайния минувач не го разтревожиха, беше напрегнат, нервен и готов да се стресне като някоя Плаха сърна. Даваше си сметка за възможността други същества да дебнат наблизо в мрака — същества, подобни на самия него в движенията, възприятията и досетливостта.
Далече надолу по улицата пред очите му се мярна нещо, което се движеше. И той долови, че не беше закъснял минувач, а някой, който представляваше заплаха и опасност. Изсвири два пъти към къщата на отсрещната страна и се плъзна като сянка към ъгъла и зад него. Тука се спря и внимателно се огледа. Поуспокоил се, надзърна обратно зад ъгъла и заразглежда това, което се движеше и приближаваше. Беше отгатнал — полицай!
По напречната улица човекът отиде до другия ъгъл и продължи скришом да наблюдава мястото, което току-що напусна. Видя полицаят да върви нагоре по улицата. Тогава тръгна успоредно с неговия път и от следващия ъгъл пак го видя — отминаваше нататък; след това се върна по пътя, по който беше дошъл. Изсвири към къщата на отсрещната страна, а подир малко изсвири още веднъж. В изсвирването имаше успокояващи нотки, също както в предишното двойно изсвирване бе имало нотки на предупреждение.
Видя някаква тъмна фигура да се очертава върху навеса над входната врата и се спусна бавно по една от подпорите. После фигурата слезе по стъпалата, мина през желязната портичка и приела очертанията на човек, закрачи по тротоара. Наблюдаващият остана на своята страна на улицата, но тръгна наравно с другия към ъгъла, където пресече и се присъедини към него. Изглеждаше съвсем дребен до човека, на когото заговори.
— Как я свърши работата, Мат? — попита той. Другият неопределено изсумтя и направи няколко крачки, без да отговори.
— Смятам, че пипнах плячката — рече той.
Джим се засмя тихо в тъмнината и зачака да чуе повече. Пресечките оставаха една по една зад гърба им и той започна да губи търпение.
— Добре де, кажи нещо за тая плячка — подхвана той. — Изобщо, какво можа да гепиш?
— Много бях зает, за да правя сметки, но е тлъста. Толкова мога да ти кажа, Джим, тлъста плячка е. Не мога и да помисля колко е тлъста. Почакай, докато се върнем в стаята.