Джим го изгледа внимателно под уличния фенер на следващата пресечка и видя, че лицето му е малко мрачно и че държи лявата си ръка някак особено.
— Какво ти има на ръката? — попита той.
— Тоя тип ме ухапа. Дано не ме хване бяс. Понякога може да хванеш бяс от ухапване на човек, нали?
— Нахвърли се да те бие, а? — запита Джим, за да го насърчи.
Другият изсумтя.
— Човек по-лесно ще накара дявола да му разправи нещо, отколкото теб! — избухна ядно Джим. — Разкажи ми какво стана! Няма да ти струва пари да ми го кажеш, я!
— Трябва да съм го поудушил — отговори Мат. Сетне, сякаш за да обясни, добави: — Той ме усети.
— Ти я свърши добре тая работа. Не чух нито звук.
— Джим — отговори другият сериозно, — за такова нещо бесят. Аз му видях сметката. Трябваше. Той ме усети. Ще трябва да си поналягаме парцалите известно време.
Джим многозначително подсвирна.
— Чу ли ме, като изсвирих? — попита той изведнъж.
— То се знае. Всичко беше свършено. Тъкмо се канех да изляза.
— Беше фанте. Ама не обикаляше тоя квартал. Отмина го и си продължи нататък. Тогава се върнах и ти свирнах. Какво те накара да се забавиш толкова след това?
— Чаках, за да бъда сигурен — обясни Мат. — Да знаеш колко се зарадвах, като те чух да свириш пак. Не е лесно да се чака. Седях си там и мислих, мислих… ах, за какво ли не. Чудно нещо е, за какви работи може да мисли човек. А пък имаше и една проклета котка, която все швъкаше из къщата и ме стряскаше с шума.
— А плячката е тлъста! — ни в клин, ни в ръкав възкликна с радост Джим.
— Сигурен съм, като ти казвам, че е тлъста, Джим. Направо не ме сдържа да ги погледна пак.
Несъзнателно двамата ускориха крачките си. Но това не намали предпазливостта им. На два пъти промениха посоката, за да избегнат полицаи и положиха големи грижи да не ги види никой, докато се шмугнаха в тъмния коридор на къща с евтини мебелирани стаи в търговската част на града.
Чак когато стигнаха в тяхната си стая на най-горния етаж, драснаха клечка кибрит. Докато Джим палеше лампа, Мат заключи вратата и сложи резетата. Когато се обърна,
забеляза, че другарят му нетърпеливо чака. Мат се поусмихна, на припряността му.
— Тия фенерчета ги бива — каза той, като измъкна джобно електрическо фенерче и го заразглежда. — Но трябва да купим нова батерия. Доста е отслабнала. Един-два пъти си помислих, че ще ме остави на тъмно. Интересно разпределение в тая къща. Малко остана да се загубя. Неговата стая беше отляво и това доста ме пообърка.
— Аз ти казах, че е отляво — прекъсна го Джим.
— Ти ми каза, че е отдясно — продължи Мат. — Смятам, че зная какво си ми казал, пък ето го и плана, дето ми нарисува.
Той потършува в джоба на жилетката си и извади сгънато листче хартия. Когато го разгърна, Джим се наведе над него и го загледа.
— Наистина съм направил грешка — призна си той.
— Направил си, я! Отначало трябваше да налучквам.
— Но това няма вече значение — възкликна Джим. — Хайде да видим какво носиш.
— Има значение — сопна му се Мат.
- Има голямо значение. .. за мен. Аз съм тоя, дето поема целия риск. Аз си слагам главата в торбата, докато ти си стоиш на улицата. Трябва да си опичаш акъла и да внимаваш повече. Добре, ще ти покажа.
Мат бръкна небрежно в джоба на панталоните си и извади — шепа дребни брилянти. Той ги изсипа в бляскав поток върху мръсната маса. От Джим се изтръгна тежка псувня.
— Това е нищо — рече Мат с тържествуващо самодоволство. — Още не съм започнал.
Той продължи да вади плячката от джобовете си. Имаше много брилянти, увити в шамоа, които бяха по-големи от онези в първата шепа. От един джоб извади шепа много дребни шлифовани брилянтчета.
— Слънчев прах — подхвърли той, когато ги изсипа на отделна купчинка върху масата. Джим внимателно ги разгледа.
— Все пак, ще се продават по един-два долара парчето — каза той. — Това ли е всичко?
— Не ти ли стига? — попита го другият с обида в гласа.
— Стига, я! — отговори Джим с явно одобрение. — Повече отколкото очаквах. Не бих взел един цент по-малко от десет хиляди за целия куп.
— Десет хиляди! — повтори с презрение Мат. — Те струват два пъти повече или аз не разбирам нищо от скъпоценни камъни. Я погледни ей това парче!
Той го вдигна от искрящата купчина и поднесе към лампата с вид на познавач, като го претегляше и преценяваше.
— Струва една хилядарка само по себе си — избърза да го оцени Джим.
— Хилядарка на баба ти! — пренебрежително го сряза Мат. — Не можеш го купи и за три.
— Събуди ме! Трябва да сънувам! — Блясъкът на брилянтите привличаше погледа на Джим и той започна да избира по-едрите и да ги разглежда, — Ние сме богати хора, Мат… сега ще станем истински тузове.