Мат равнодушно изсумтя. Той не можеше да разбере лекомислените хрумвания и прищевки на въображението на другаря си.
— Намери ли хубаво парче филе? — попита той.
— Да, два пръста дебело. Чудесно! Виж го.
Той отви бифтека и го поднесе на Мат — да се увери. След това Джим направи кафето и нареди масата, докато Мат пържеше бифтека.
— Недей слага прекалено много от оня червен пипер — предупреди Джим. — Не съм свикнал на твоята мексиканска кухня. Ти винаги готвиш прекалено люто.
Мат се изсмя глухо и продължи да готви. Джим сипа кафето, но първо сложи в нащърбената порцеланова чаша някакъв прах, който беше държал в джоба на жилетката, увит в оризова хартия. За тази цел беше застанал гърбом към другаря си, но не посмя да се озърне да го погледне. Мат постла на масата вестник, а на вестника сложи горещия тиган. Разряза бифтека на две и сложи парчетата на Джим и на себе си,
— Яж го, докато е горещ — посъветва той, и хванал ножа и вилицата, му даде пример.
— Чудесен е — отсъди Джим след първата хапка. — Но да ти кажа едно нещо правичката: никога няма да ти дойда на гости в това стопанство в Аризона, та няма защо и да ме каниш.
— Сега пък какво не ти харесва? — попита Мат.
— Адски люто е, ето какво — отговори Джим. — Мексиканската кухня в твойто стопанство ще ми дойде твърде много. Ако на оня свят ме очаква пъкълът, няма защо да си измъчвам вътрешностите на тоя. Проклетият пипер!
Той се усмихна, духна силно, за да разхлади пламналата си уста, пийна от кафето и продължи да яде бифтек.
— Изобщо какво мислиш ти за задгробния живот, Мат? — попита той след малко, като вътрешно се чудеше защо другарят му още не се е докоснал до кафето.
— Няма никакъв задгробен живот — отговори Мат, като се откъсна от бифтека, за да си сръбне за първи път от кафето. — Нито рай, нито ад, нито нещо друго. Човек получава всичко, каквото му се полага, още тука, в тоя живот.
— А после? — запита Джим, подтикнат от отвратителното си любопитство, защото знаеше, че гледа човек, който скоро ще умре. — Ами после? — повтори той.
— Видял ли си някога човек, умрял преди две седмици? — попита другият.
Джим поклати глава.
— Е, аз пък съм виждал. Приличаше на тоя бифтек, дето го ядем ти и аз. Едно време е бил биче, което е щръкляло из полето. Но сега е мърша и нищо повече. Само толкова, мърша и нищо повече. И това е в каквото ти, и аз, и всички хора се превръщаме: мърша.
Мат изпи кафето на един дъх й напълни чашата отново.
— Страх ли те е да умреш? — попита той. Джим поклати глава:
— Защо ще ме е страх? Нали не умирам изобщо. Отивам на оня свят и живея пак…
— За да крадеш, и лъжеш, и лицемерно да се разкайваш в още един живот, за да продължаваш ей така во веки веков? — рече подигравателно Мат.
— Може да се поправя — предложи оптимистично Джим. — Може в бъдещия ми живот да не стане нужда да крада.
Той рязко млъкна и с уплашено изражение на лицето се втренчи право напред.
— Какво ти е? — поиска да знае Мат.
— Нищо. Само се чудех… — Джим с усилие се облада — … за това умиране, нищо повече.
Но не можеше да се отърси от обзелия го страх. Като че ли нещо макар и невидимо, но злокобно, го беше отминало и хвърлило върху му неосезаемата сянка на присъствието си. Усети, че го обхваща лошо предчувствие. Щеше да се случи нещо страшно. Някаква беда беше надвиснала над него. Той гледаше вторачено през масата към другаря си. Не Можеше да разбере. Нима беше сбъркал й отровил сам себе си? Не^ Мат пиеше от нащърбената чаша, а той положително беше сложил отровата именно в нащърбената чаша. Всичко това е само въображение — помисли си Джим в следващия миг. То го беше мамило и преди. Глупак! Разбира се, той си въобразяваше. Разбира се, нещо щеше ей сега да се случи, но то щеше да се случи на Мат. Нали Мат беше изпил цялата чаша кафе!
Джим се поразвесели, довърши бифтека и изтопи соса.
— Когато бях малък… — започна той; но неочаквано млъкна.
Отново невидимото злокобно нещо се беше появило във въздуха и цялото му същество затрептя от предчувствието за надвиснала беда. Той долавяше, че някаква рушителна сила действува в плътта му, а във всичките мускули имаше усещането, че ей сега ще започнат да трепкат. Джим поривисто се облегна на стола си и също така поривисто се наведе напред и се подпря с лакти на масата. Една тръпка неясно пробегна по мускулите на тялото му. Беше като първото изшумоляване на листата, преди да лъхне вятърът. Стисна зъби. Тръпката се повтори — едно спазматично стягане на мускулите. Изпита паника пред бунта вътре в самия него. Мускулите вече не признаваха господството му над тях. Те пак се свиваха спазматично, въпреки волята му, защото им беше заповядал да не се стягат. Това бе революцията в самия него, това бе анархия, и той изпадна в ужас от безсилието си, когато плътта му се сви и сякаш го скова в мъртва хватка, тръпки го полазиха нагоре-гнадолу по гърба и пот изби по челото му. Джим обиколи с поглед стаята и всичките й подробности го поразиха със странно чувство за нещо познато. Също като че ли току-що се беше върнал от някакво дълго пътешествие. Той погледна през масата към другаря си. Мат го наблюдаваше и се усмихваше. Изражение на ужас се изписа по лицето на Джим.