Катрин Галахър е била на трийсет и една години, когато е изчезнала. Досието съдържа описанието й - слаба, с руса коса. Фотографиите са такива, каквито виждаш на членски карти и служебни характеристики. Няма неофициални снимки, например в кръчма, на купон или на почивка. На всичките, дори на онези, на които се усмихва, в лицето й има нещо скрито.
Има само една снимка, на която тя не позира, направена последния път, когато със сигурност е забелязана - неясен кадър от камера за наблюдение на млада жена със светла коса и с дълго палто, застинала в движение, която минава през фоайе, отправяйки се към врата. Таймерът в долния ъгъл показва 20:15 - 08.12. Осми декември, осем и петнайсет вечерта. Доктор Катрин Галахър напуска живота си.
Работела е в интензивното отделение на голяма лондонска болница и й е предстояла първа консултация на упоени, пасивни пациенти. Трудела се усилено и била затворена. Познавали я като малко студена и сдържана, но изключително способна и човек, на когото може да се има доверие. Професионалистка. Никой от колегите й не знаел, че страда от депресия. За тях тя била саможива, самотница и много амбициозна. Добра в работата си, не се щадяла. Мотивирана.
Единственият човек, когото допускала по-близо до себе си, бил психиатърът Грейвс.
Бяха го разпитали подробно. Преглеждам записките. „Петнайсет месеца, редовни сеанси“ Елис беше прав. Катрин Галахър винаги е била точна и не е пропускала час. „История на депресия. Ниско самочувствие. Очевиден риск от самонараняване." Но никъде не се споменава защо.
Защото е убила някого и това е започнало да я пречупва? Но тя е нямало да каже на никого.
Затова какво се е случило на осми декември?
Разбрала е, че някой знае.
Връщам се на кадъра от охранителната камера - жената с дългото палто, отправила се към вратата. Къде отива? Не в „Програмата". Тогава не е мислела за това. Казала е на всички, че майка й е болна, и бяга. Не виждам добре изражението й, но езикът на тялото й е отпуснат. Твърде спокойна е за човек, който се готви да бяга.
И все пак бяга, но не достатъчно бързо.
Хванали са я и са я тикнали в „Програмата" - пуснали са я в онзи тъмен вир като труп с тежести и водата се е затворила над нея без нито една вълничка. Така трябва да е станало. Дори когато е бил подаден сигналът за изчезването й, въпреки че някой сигурно е надзиравал взимането на отпечатъци, сканирането на ретината и претърсването на голо, никой не е обелил и дума. Тя си остава изчезнало лице, разследването за нея все още е отворено, полицията е убедена, че доктор Галахър се е самоубила и е само въпрос на време, преди да открият трупа.
Кого си убила? И защо това е тайна?
И кой те иска мъртва?
Някои хора вместват живота си в малки кутийки... Някъде има кутия, която съдържа истината за всичко това. И аз трябва да я намеря.
Откъде да започна? От приятелите й? Тя няма такива. Колегите й? Психиатърът? Не мога да рискувам да демонстрирам интереса си. Нещата трябва да изглеждат рутинни, непреднамерени. Полицейско разследване? Едно последно бързо препускане през фактите, преди досието да бъде тихомълком оставено на лавицата?
Да питам Елис?
Но Елис иска случая твърде много. Да го включа би било грешка.
- Е, какво има този път? - пита Елис. Минава два часът следобед, когато го намирам. Той е в някаква скъпарска кръчма, защото се чуват гласове, потракване на чаши и прибори и приглушено пулсиране на джазова музика - „И какво от това" от албума „Малко тъжен" на Майлс Дейвис.
- Катрин Галахър - отвръщам.
- Един момент. - Елис явно е с някого, защото встрани от слушалката казва: - Извинявай, трябва да отговоря на обаждането. - Шумът на фона се засилва и после утихва. - Какво за нея?
- Не е било самоубийство.
- Откри ли останки? - Тонът му отново е рязък.
- Не.
- Но тя е мъртва.
Отминавам с мълчание твърдението му и казвам:
- Случило се е нещо. Може би е свързано с работата й. Направила е нещо или е знаела нещо. И мисля, че някой я е погнал. Ако успеем да намерим...
- Ние?
- Ние.
Елис отново млъква. Офертата е на масата. Той се опитва да прозре какво се крие зад нея.
- Знаеш повече, отколкото казваш - отбелязва накрая.
- Казвам ти толкова, колкото мога в момента. Фактът е, че не знам много.
- Защо мислиш, че е свързано с работата й?
- Чел си досието. Тя е имала само работата си.
- Смяташ, че е направила нещо лошо? Какво? Уморила е пациент? Мислиш, че е лекар убиец като Шипман[3]? Или онази медицинска сестра? Как й беше името? Алит[4]?
3
Харолд Шипман (1946-2004), британски лекар, един от най-известните серийни убийци на нашето време, убил между 215 и 400 души. Намерен обесен в килията си. - Б. пр.
4
Бевърли Алит (1968), страдаща от странна форма на индиректен Синдром на Мюнхаузен, осакатява и убива голям брой бебета. Главният й метод за убийство е чрез инжектиране на инсулин или калий, което причинява сърдечен арест. През 1993 г. е осъдена на доживотен затвор. - Б. пр.