- Да, искаш да си полезен. И мислиш, че е по-безопасно да бъдеш под носа на Куилан, отколкото някъде извън погледа му, въпреки че грешиш.
Няколко минути и двамата мълчат. Райли изпушва една цигара, запалва друга от фаса и го стъпква.
- Тя каза, че е убила някого - обажда се Йохансен.
- Така ли ти каза?
Йохансен кима.
- Каза ли ти защо?
Йохансен поклаща глава.
- А на теб?
- Извикали я в някаква къща. Там имало един човек, за когото трябвало да се грижи, но тя го убила. Само това знам.
Двамата гледат към оградата и общинския блок. По улицата отвъд телената мрежа бавно минава бронеавтомобил.
- Знаеш как е - тихо казва Райли. - Направиш нещо и това те прецаква за известно време, но после се оправяш някак, защото няма как. Както ти си направил. Но не и тя. Тя не се оправя. Убила е онзи човек и оттогава непрекъснато го преживява.
По-късно, когато Йохансен слиза с ботушите си в ръка, готов да излезе, Кейт е в клиниката и почиства хирургични инструменти с ожесточен машинална прецизност. Устните й са стиснати в тънка линия.
- Излизам - казва той, защото това е единственото, което може да измисли.
Тя не проронва нито дума.
Шайката на Брайс чака в двора на лагера.
Забелязват Йохансен. Жълтите зъби се кикоти и измърморва нещо, което Йохансен не чува. Някой друг се смее, но не тръгват след него. Може би чакат Брайс, който се подготвя отново да обикаля с пропуска на Йохансен и да разпитва, да си придава важност и да разбива глави, настоявайки за име.
Йохансен минава през портата. След двайсетина метра зад него се лепва „опашката".
Когато дойде моментът и той излезе с Кейт, те ще се опитат да ги проследят. Затова днес Йохансен търси скришни места, където може да се скрие, да се измъкне от тях и да заобиколи.
След час се връща в лагера.
Събува ботушите си в клиниката, когато кожата му издайнически настръхва и инстинктивно поглежда към вратата на чакалнята. Никой не влиза, но чувството не преминава. Той отваря вратата на моргата, където вижда петна от влага, кашони и няколко чувала за трупове, а после вратата на страничната стая. Металните легла са празни. За малко да не я забележи.
Кейт се е сгушила с дрехите върху одеяло в ъгъла. Притиснала е колене до гърдите си, увила е ръце около раменете си, свита на студа, и спи.
В онези няколко секунди Йохансен вижда всички детайли. Всеки кичур на пепеляворусата й коса, брадичката й, долепена до възглавницата, малкия розов полумесец в основата на нокътя й. Тъмните сенки под очите й, същински синини. Всяка отделна мигла.
Йохансен отстъпва назад безшумно, без да я събуди.
Отива в спалното помещение, съблича се и ляга.
Направиш нещо и това те прецаква за известно време, но после се оправяш някак...
Осем години се стопяват в нищо.
В колата бяха трима, когато го взеха в онзи ден, всичките хора на Чарли Рос. Йохансен знаеше, че ще ходят при човек на име Кънлиф, макар по пътя да го наричаха предимно „кънт" - Съли мислеше, че е особено остроумен, - „Кънт Монте Кристо". Друг подхвърли: „Кънт[5] Дракула" и те избухнаха, навивайки се един друг като футболни запалянковци на местно дерби, готови за малко емоции.
Кънлиф беше обикновен човек, четиресет и няколко годишен и възпълен. Потеше се в евтина риза в знойния летен ден в офис с името на таксиметрова фирма на вратата. Беше сам.
Те го набутаха в колата, притиснат между Йохансен и единия от другите. Кънлиф се опита да каже нещо, да се моли, но никой не отговори и той млъкна.
Фермата беше на отдалечено място. Нямаше коли в двора, нито добитък. Единствената машина, сенокосачка, беше ръждясала. Вкараха колата в единия хамбар, измъкнаха Кънлиф, чиято риза вече беше подгизнала от пот, и го заведоха в къщата.
Блъснаха го в стаята с найлони на пода и той напълни гащите.
Съли и другите двама заключиха вратата и оставиха Йохансен в коридора на пост. Той дълго стоя там, слушайки как молбите се превърнаха в писъци и после в нещо друго. Сега това е животът ти - мислеше си Йохансен. - Ще трябва да издържиш, иначе те ще се окажат прави.
Обаче вече знаеше, че ще се провали.
Когато Йохансен най-после разби вратата, нещото върху найлоните на пода, пихтията от месо, която преди това беше Тери Кънлиф, все още мърдаше с рефлекторни потрепвания и в гърлото му клокочеха задавени звуци. Съли и другите двама бяха облечени в хартиени костюми за еднократна употреба, бели, изпръскани с червено. Едва след няколко секунди Йохансен осъзна, че нещото в ръцете на Съли е одраната кожа на Кънлиф.