— О, Мистър Конрой, ще дойдете ли на екскурзия до Ейрън Айсълс това лято? Смятаме да останем там поне месец. Прекрасни са, навътре в Атлантическия океан. Трябва да дойдеш! Ще дойдат Мистър Кланси, Мистър Кайкили и Кетлин! Би било прекрасно да дойде й Грета! Тя е от Коначт, нали?
— Родът й е от там.
— Ще дойдеш, нали? — попита дамата, като погали рамото му с длан.
— Ами факт е, че трябва да отида…
— Къде? — попита Мис Айвърс.
— Ами, знаеш, всяка година обикаляме насам — натам с едни приятели…
— Но къде?
— Ами, най-често във Франция, Белгия или Германия…
— И защо там, след като можеш да посетиш собствената си страна?
— Ами, от една страна, за да не забравя езиците, а от друга, заради промяната!
— А не трябва ли по честичко да говориш собствения си език… да се докоснеш до ирландския?
— Ами, ако става дума за това, ирландският не ми е роден!
Съседните двойки подслушваха разговора им. Габриел се огледа нервно наляво — надясно и се опита да запази поне привидно доброто си настроение, челото му се посипа с капчици пот и почервеня.
— И няма да посетиш собствената си страна, за която не знаеш почти нищо, собствения си народ, родната пръст! — попита Мис Айвърс.
— О, нека ти кажа истината, писна ми от страната ми, писна ми!
— Защо? — попита Мис Айвърс. Габриел не отговори, заболя го!
— Защо? — повтори тя. Пак не получи отговор и каза малко по-мило:
— Ама разбира се, нямаш отговор!
Габриел се опита да прикрие объркването си като се включи с безумна енергия в танците. Отбягваше очите й, в изражението й имаше някаква тъга. Когато се срещнаха на дългата верига, усети как сграбчи ръката му. Погледна го през мигли и той се засмя. После застана на пръсти и каза в ухото му „Западен Британец“.
Кадрилът най-сетне свърши. Габриел се оттегли в най-далечния ъгъл на стаята. Там седеше майката на Фреди. Беше корава, набита жена със сребриста коса. В гласът й имаше нещо, което приличаше на гласа на сина й. Беше казала, че Фреди ще дойде и че всичко ще е наред. Габриел я попита дали й е харесало пътуването. Живееше с омъжената си дъщеря в Глазгоу и идваше в Дъблин веднъж годишно. Каза, че било прекрасно и капитанът бил много загрижен за здравето и удобствата й. Разказа за прекрасната къща в Глазгоу и за приятелите, които беше открила там. Докато говореше, Габриел се опита да забрави разговора си с Мис Айвърс. Разбира се, че момичето или жената или каквото там беше, беше ентусиастка, но си имаше място и време за всичко. Разбира се, може би, не трябваше да й отговаря по този начин. Но не трябваше да го нарича Западен Британец пред хората, дори на шега. Опита се да го направи за смях пред хората.
Видя как жена му се промъква през валсиращите двойки на дансинга към него. Когато го достигна се спря и му каза на ухо:
— Габриел, леля Кейт пита, дали няма да нарежеш гъската, както обикновено, Мис Дейли ще се заеме с шунката, а аз с пудинга.
— Разбира се!
— Ще изпрати младите след валса, така че трябва да отидем на масата.
— Танцува ли? — попита Габриел.
— Разбира се! Не ме ли видя? За какво се препирахте толкова с Мис Айвърс?
— Не сме се препирали! Защо? Тя ли ти каза това?
— Нещо такова! Трябва да намеря Д’Арчи. Ще пее. Доста е надута, мисля!
— Не, не сме се карали, просто… тя ме покани на екскурзия в Западна Ирландия, а аз казах, че не искам!
— О, нека отидем, Габриел. — каза тя развълнувано, запляска с ръце и подскочи. — Така ми се ходи. Искам да видя Гелуей!
— Можеш да отидеш, ако желаеш! — каза студено Габриел. Тя го погледна с насълзени очи и се обърна към Мисис Мейлинс:
— Би бил прекрасен съпруг за Вас, Мисис Мейлинс.
Тя избяга. Мисис Мейлинс, като че ли несмутена от прекъсването, продължи да говори за прекрасните места, за Шотландия, какви пейзажи, каква природа. Зет й ги водел всяка година на езерата на риболов. Бил прекрасен рибар. Хванал чудна огромна риба, която самият главен готвач на хотела сготвил за вечеря.
Габриел не чу ни дума от казаното. Идваше вечерята и той се замисли за разговора и за отговора си. Видя Фреди. Идваше да види майка си. Габриел стана, за да му направи място и отиде до прозореца. Стаята беше почистена и от задната стаичка слугите вече носеха ножове и чинии. Всички изглеждаха уморени от танците и говореха тихичко на малки групички. Топлите пръсти на Габриел тупаха по студената рамка а прозореца. Колко ли е студено навън! Колко прекрасно би било да излезе сам навън, на разходка, първо по реката, после в парка! Снегът покрива дърветата и образува малка бяла шапка над паметника на Уелингтън. Колко по-прекрасно би било там, отколкото да седи на масата.