Грейс кимна в знак на съгласие, но всъщност беше притеснен. Намеренията на шефа му бяха правилни, но моментът не беше особено подходящ. Рокси Пиърс определено не е била в безопасност в дома си. Пък и казаното не беше нищо ново. Риг само подчертаваше отново онова, което според Грейс беше основната роля на полицията. Или поне неговата основна цел.
Когато го повишиха в детектив-суперинтендант, прекият му началник, тогавашният шеф на главното управление, Гари Уестън, му беше обяснил много успешно философията си.
— Рой, като шеф се опитвам да мисля за онова, което хората очакват от мен и биха искали да направя. Какво иска жена ми? Какво иска старата ми майка? Те искат да са в безопасност, искат да упражняват законния си бизнес безпрепятствено, искат да прибирам лошите в затвора.
Оттогава Грейс си повтаряше тази мантра.
Риг държеше един напечатан документ, шест листа, прихванати с телбод, и Грейс веднага разбра какво е това.
— Това е оценка на операция „Риба меч“ от Отдела за оценка на борбата с престъпността — каза началникът. — Получих го снощи. — Усмихна се леко. — Положителен е. Изпълнили сте всички условия, не съм се и съмнявал, защото съм чувал доста хубави неща за вас, Рой.
— Благодаря ви, сър! — каза Грейс, приятно изненадан. Явно Риг не беше говорил много с Алисън Воспър, тя не му беше голям фен.
— Смятам, че политическият натиск ще стане още по-силен, когато се разчуе и за третото изнасилване. И разбира се, не знаем колко нападения още може да извърши нашият човек, преди да го закопчаем.
— Или преди да изчезне отново — отвърна Грейс.
Риг го погледна така, сякаш току-що бе лапнал много люта чушка.
55
Понеделник, 12 януари
„Съсекс Секюрити Системс“ и „Съсекс Римут Мониторинг Сървисис“ се помещаваха в голяма сграда от осемдесетте в индустриалния квартал на Люис, на шест мили от Брайтън.
Когато бизнесът, който Гари Стърлинг бе започнал в малък сервиз в Хоув преди петнайсет години, започна да се разраства в две различни полета на дейност, той знаеше, че ще трябва да се премести в по-големи помещения. Идеалната възможност се появи, когато тази сграда в Люис се освободи след банкрут, а продавачът нямаше търпение да сключи сделката.
Но това, което привлече Гари повече от изгодните условия, беше самото местоположение на сградата — на по-малко от четвърт миля от Мълинг Хаус, където се помещаваше управлението на полицията на Съсекс. Той беше подписал два договора с тях, като инсталира и поддържаше алармени инсталации в два полицейски участъка в по-малки градове, които затваряха през нощта, и беше сигурен, че близостта до главния щаб на полицията няма да му навреди.
И се оказа прав. Чукането по врати, приятелските разговори в голф клуба и някои доста изгодни оферти му бяха донесли много работа, а после, само преди десетилетие, главното управление се премести в нова сграда, „Съсекс Хаус“, и пак „Съсекс Секюрити Системс“ подписа договор за вътрешните охранителни системи.
Въпреки успеха си Гари Стърлинг не си падаше по лъскави скъпи коли. Никога не беше карал такава, защото според него така само привличаш вниманието върху себе си — а когато колата ти е лъскава, клиентите си мислят, че цените ти са твърде надути. За него успехът означаваше свобода. Възможността да назначава хора, които да вършат работата, която не искаш да свършиш сам. Свободата да излезеш и да идеш на голф когато си пожелаеш. И да правиш други неща, които искаш. Нямаше нищо против Денис да харчи. Нали харчеше за Англия.
Когато се срещнаха за първи път, тя беше същинска секс бомба. Харесваше всичко, което го възбуждаше, и беше адски похотлива, почти без задръжки. Сега просто си сядаше на дебелия задник, който наедряваше с всеки час, и не искаше и да чува за секс — или поне не и за нещата, които той обичаше.
Той караше малкото си сиво волво покрай индустриалната зона, подмина един шоурум на „Ленд Роувър“, входа на „Тексако“ и после „Хоумбейз“6. Зави надясно, след това наляво и в края на задънената улица видя своята сграда и редица от девет бели микробуса с логото на компанията, паркирани отпред.
Тъй като той не беше по разхищенията, микробусите бяха чисто бели, а името на компанията беше на панели с магнити, които се прикрепяха към тях. Това означаваше, че нямаше да се наложи да плаща за брандиране всеки път, когато купуваше нов микробус; просто щеше да свали панелите от стария и да ги използва отново.