— На дванадесети ноември хиляда деветстотин седемдесет и втора година. Студентка. Намерили я в полето, край едно кръстовище. Името й е Ан Саймънс. Изнасилена и удушена. На двадесет и три години. Не е взета проба от спермата. Това все още не е доказателство, Джони.
— Мисля, че дълбоко в себе си ти не се нуждаеш от повече доказателства. И ако му хвърлиш всичко, което си събрал, в лицето, той няма къде да ходи, ще си признае.
— Ами ако не признае?
Джони си спомни видението от естрадата. То го връхлетя отново като някакъв обезумял, смъртоносен бумеранг. Чувството за разкъсване. Болката, която бе приятна, болката, която напомняше за болката от щипката, която още веднъж утвърждаваше всичко.
— Накарай го да си свали гащите — изтърси Джони.
Банърман се ококори.
13
Репортьорите все още бяха в чакалнята. В интерес на истината, дори да не подозираха поврат в следствието или поне някаква пикантна новост, те пак не биха си отишли. Пътищата, които водеха извън града, бяха затрупани.
Банърман и Джони се измъкнаха през прозореца на склада.
— Сигурен ли си, че така трябва да постъпиш? — попита Дждня и виелицата едва не откъсна думите от устните му. Краката го боляха.
— Не — отвърна простичко шерифът. — Но считам, че трябва да участвуваш и ти. Навярно мисля, че му се полага поне възможността да те погледне в очите, Джони. Хайде, къщата на Дод е само през две преки оттук.
Топло екипирани от горе до долу, те поеха по пътя като две сенки в шибащия сняг. Банърман носеше под палтото служебния си пистолет. На колана си бе закачил белезници. Преди да стигнат до първата пряка, Джони вече куцаше силно, но с мрачна упоритост отказваше да се оплаква.
Ала Банърман го забеляза. Спряха в преддверието на фирмата за автомобилни превози „Касъл Рок Уестърн Ото“.
— Какво става с теб, синко?
— Нищо — опита се да го заблуди Джони, макар и главоболието му да се обаждаше отново.
— Не ще да е нищо. Ходиш, сякаш са ти счупени и двата крака.
— Наложи се да ме оперират след комата. Мускулите на краката ми се бяха атрофирали. Или както се изрази доктор Браун, бяха започнали да се топят. Ставите ми се разлагаха. Закърпиха ме, доколкото можаха, със синтетика…
— Като Човека за шест милиона долара,43 а?
Джони си спомни купчинката подредени болнични сметки, която го чакаше вкъщи, в най-горното чекмедже на бюфета в столовата.
— Да, нещо такова. Когато постоя по-дълго на крака, те се вдървяват — това е всичко.
— Искаш ли да се върнеш?
„Можеш да бъдеш сигурен, че искам. Искам да се върна и да забравя целия този кошмар. По-добре изобщо да не бях идвал. Какво ме засяга тази работа? И този тук да ме сравнява с двуглаво теле!“
— Не, мина ми — каза той.
Излязоха от преддверието, вятърът ги грабна и сякаш искаше да ги издуха по опустялата улица. Те си запробиваха път под мъртвешката, замъглена от снега, светлина на огъваните от вятъра неонови лампи. Свиха в една странична уличка и Банърман спря пред петата къща, която бе малка и спретната и имаше типичен за Нова Англия контур. Като всички наоколо, и тя бе тъмна, със спуснати кепенци на прозорците.
— Това е къщата — някак странно вяло съобщи Банърман. Те си проправяха път през пряспата, която вятърът бе навял пред входа, и се изкачиха по стълбите.
14
Мисис Хенриета Дод беше грамадна жена, която носеше върху себе си тежкото бреме на излишна плът. Джони не помнеше да е виждал по-болнав човек от нея. Кожата й бе жълтеникаво-пепелява, а по ръцете — пъпчива и люспеста, като на влечуго, от някаква екзема. Имаше освен това нещо в очите й, затворени в две лъщящи цепки от подпухналите й клепачи, което неприятно му напомняше за погледа на майка му в състояние на религиозен транс.
Тя им отвори вратата, след като Банърман бе тропал упорито близо пет минути. Джони стоеше до него. Краката го боляха и му се струваше, че тази нощ никога няма да свърши. Просто щеше да се точи безкрайно, докато натрупа достатъчно сняг, за да се свлече на лавина и да погребе всички.
— Джордж Банърман, какво търсиш тук посред нощ? — попита тя подозрително. Като на повечето дебели жени гласът й писукаше и жужеше подобно на муха или пчела, хваната в шише.
— Трябва да говоря с Франк, Хенриета.
— Тогава почакай до сутринта! — тросна се Хенриета Дод и понечи да затръшне вратата под носа му.