— Разказвали ли са ти как са се запознали майка ти и баща ти?
Чък го погледна и се поусмихна. На мястото, където се бе ударил по крака, бе останал червен отпечатък.
— Разбира се. Тя работела към фирмата „Ейвис“47 в Чарлстън, Южна Каролина. Дала на баща ми кола със спукана гума. — Чък се изкиска. — И досега твърди, че се е омъжила за него само защото „НОМЕР ДВЕ се старае и обслужва по-добре“.
— А в кое момиче се влюби Шербърн?
— В Джени Лангхорн. Тя му носи грамадни неприятности. Джени е любимата на Грешам. Червенокоса е. Като Бет. Тя… — Чък се сепна и зяпна Джони, сякаш бе измъкнал зайче от джобчето на ризата му. — Пак го направи!
— Не аз, ти го направи. Номерът е съвсем прост — отвлича се вниманието. Защо казваш, че Джени Лангхорн носи грамадни неприятности на Джон Шербърн?
— Защото Грешам е важна клечка в града…
— Кой град?
Чък отвори уста, но не можа да каже нищо. Тогава неочаквано отвърна очи от Джони, погледна към басейна, усмихна се и пак се загледа в него.
— Амити. Също като в „Челюсти“.
— Така. Как стигна до името?
Чък разцъфна в усмивка.
— Звучи адски глупаво, но се замислих дали да не се опитам да влезна в отбора по плуване и то се появи. Голям номер! Фантастичен номер!
— Добре. За днес стига, струва ми се. — Джони бе изморен, плувнал в пот и много, много доволен. — Да ти кажа, ако не си забелязал — ти постигна първия решителен успех по пътя към преодоляването на проблема си. Хайде да поплуваме. Който влезе последен в басейна е магаре.
— Джони?
— Кажи?
— Ще действува ли винаги номерът?
— Ще действува, ако го превърнеш в навик. И всеки път когато заобикаляш стената, вместо да се опитваш да я пробиеш по средата, тя мъничко ще изтънява. Мисля, че скоро ще забележиш прогрес и в четенето си. Аз знам и някои други номера.
Той млъкна. Последното, което каза, бе по-скоро опит за внушение, отколкото истината.
— Благодаря ти. — Маската на изтерзаното добродушно търпение бе паднала от лицето на Чък и то бе светнало в открита признателност. — Ако ме измъкнеш от тази яма, ще… ще… ще легна на земята и ще ти целувам краката, стига да поискаш. Понякога ми става толкова страшно, като си помисля само, че разочаровам баща си…
— Знаеш ли, Чък, това донякъде е и причината за проблема ти.
— Така ли?
— Да. Ти все едно… замахваш повече, отколкото трябва, засилваш се прекалено много, изобщо се престараваш. Но освен психическото затормозяване може да има и нещо друго. Съществува мнение, че някои проблеми, свързани с четенето, синдромът на Джаксън, фобиите към четене, всички тези прояви… са плод на нещо като рождено петно на ума: нарушена връзка някъде, изгоряло реле, мърт… — Той стисна уста тъй, че зъбите му изтракаха.
— Какво, какво? — полюбопитствува Чък.
— Мъртва зона — неохотно отговори Джони. — Каквото ще да е. Наименованието е без значение. Важен е резултатът. Номерът с отвличането на вниманието всъщност не е никакъв номер. По този начин ти обучаваш друга, неразработена част от мозъка си да поеме работата на тази мъничка дефектна област. За тебе това означава да се превключваш в мислене, изградено на основата на устната реч, всеки път когато се запънеш. Това на практика предполага да преместиш изходната точка на мисълта в някоя друга част на мозъка си. Също като да смениш гарда.
— Но ще мога ли? Мислиш ли, че ще мога?
— Знам, че можеш.
— Добре. Тогава ще се науча.
Чък се гмурна надълбоко, плъзна се надалеч покрай дъното, после изплува на повърхността, като изтръскваше на ситни пръски водата от дългата си коса.
— Хайде, скачай. Вътре няма грешка!
— Ей сега — уж се съгласи Джони, но за момента предпочиташе да стои на плочките край басейна, да се любува на Чък, който плуваше мощно към дълбокото, и да се наслаждава на вкуса на успеха. И следа от подобно удовлетворение не бе изпитал, когато бе прозрял, че пердетата в кухнята на Айлийн Магаун се запалват, или че убиецът се казва Франк Дод. Ако господ го бе дарил с някакъв талант, то бе да преподава, а не да научава всякакви неща, които не му беше работа да знае. Това бе призванието, за което бе създаден, и той го бе разбрал още в 1970 г. като учител в Клийвс Милс. А което е по-важното, и децата го бяха разбрали и бяха имали полза от него, както имаше сега и Чък.
— Докога смяташ да стърчиш там като кол? — провикна се момчето.
Джони скочи в басейна.
ГЛАВА XVIII
Уорън Ричардсън излезе от неголямата сграда на кантората си както винаги в пет без петнадесет. Заобиколи паркинга, намести стокилограмовото си туловище зад волана на своя „Шевролет-Каприс“ и запали мотора. Всичко както обикновено, до най-малките подробности. За разлика от обикновено обаче в огледалцето пред очите му внезапно се появи лице с мургава кожа, четинясало, окръжено от дълги коси и украсено с очи, не по-малко зелени от тези на Сара Хазлет и на Чък Чатсуърт. От детските си години Уорън Ричардсън не бе се изплашвал така. Сърцето подскочи бясно и се разлюля в гърдите му.
47
Американска фирма за даване на коли под наем, втора по големина след „Хърц“ — оттам и прозвището й „Номер две“. — Б.пр.