И внезапно Грег Стилсън се втурна като торпедо през редиците на оркестъра обратно към страната на Джони. Без да спира, той намери време да потупа здравата момчето с тубата по гърба.
По-късно Джони как ли не въртя и сука, за да изкара пред себе си, че всъщност не бе имал нито възможност, нито време да се скрие обратно в тълпата. Опитваше се да си внуши, че тълпата направо го бе изхвърлила пред Стилсън, да повярва, че Стилсън му бе грабнал насила ръката. Нищо подобно! Бе имал предостатъчно време да изчезне, защото някаква дебелана в кошмарни жълти панталони бе стиснала кандидата в обятията си и го бе мляснала, а той тутакси й бе отвърнал със също тъй звучно млясване и през смях бе извикал: „Бъди сигурна, че теб няма да те забравя, душице!“ Дебеланата бе изцвилила от удоволствие.
Сега Джони усети как го обзема познатото смразяващо вцепенение, как постепенно изпада в транс. Нищо повече нямаше значение освен необходимостта да научи какво таеше човекът пред него. Той дори леко се усмихна, но това не беше неговата усмивка. Протегна ръка, Стилсън я пое в шепите си и я раздруса енергично.
— Привет, приятел! Надявам се, че ще ни подкрепиш в…
Гласът на Стилсън неочаквано секна — тъй както се бе случило с АйЛийн Магаун, с доктор Джеймс Браун (същото име като на певеца) и с Роджър Дюсо. Очите му се разшириха и изпълниха със… страх? Не — в очите на Стилсън имаше УЖАС!
Мигът продължи цяла вечност. Погледите им се споиха и обективното време отстъпи място на нещо друго, на някаква съвършена гравюра върху четвъртото измерение. Джони отново почувствува, че хлътва в тъмния коридор от оксидирана стомана, само дето този път с него бе и Стилсън и двамата споделяха… споделяха…
(всичко)
За Джони чувството този път бе по-силно от всякога, несравнимо по-силно! То се стовари върху него изведнъж, масивно и пищящо подобно на страховит черен товарен влак, полетял стремглаво през тесен тунел — бясно забързана машина, увенчана с един-единствен ослепителен прожектор, монтиран на челото й, и този прожектор, това светещо око, знаеше всичко. Неговата светлина прониза Джони Смит като бръмбар на карфица. Нямаше накъде да бяга. Пълното проникновение го смачка като с парен чук, разплеска го на тънък като хартия лист, а връхлитащият нощен влак го прегази с безбройните си колела.
Искаше му се да крещи, но нямаше нито сили, нито глас.
Единствения образ, от който не можа да се отърве докрая
(когато синият филтър започна бавно да се спуска),
бе церемонията по официалното встъпване в длъжност на Грег Стилсън. Той полагаше клетва пред някакъв старец със стеснителните, уплашени очички на полска мишка, попаднала в лапите на врял и кипял, покрит с белези от стари бойни подвизи
(тигър)
хамбарен котарак. Стилсън бе сложил едната си ръка върху Библията и бе вдигнал другата. Това ставаше в бъдещето, след години, защото Стилсън бе почти напълно оплешивял. Старецът произнасяше на части клетвата, а Стилсън повтаряше. Стилсън се заклеваше
(синият филтър се сгъстяваше, покриваше всичко наоколо, малко по малко го заличаваше. Благодатен син филтър! Лицето на Стилсън е зад синьото… и жълтото… жълто като ивиците по кожата на тигъра)
да го стори „с божията помощ“. Лицето му бе строго тържествено, дори сурово, но вътрешно целият ликуваше. Радостта напираше лудешки в гърдите и клокочеше в съзнанието му. Защото човекът с уплашените очички на полска мишка бе самият върховен съдия на Съединените щати59
(О, мили боже, филтърът, филтърът, синият филтър, жълтите ивици)
и ето че всичко започна да изчезва зад синия филтър, само че това не беше филтър, а нещо реално, нещо
(в бъдещето, в мъртвата зона)
нещо в бъдещето. В неговото бъдеще? В бъдещето на Стилсън. Джони не знаеше.
След това имаше чувството, че лети — лети през синевата — над пустиня от пълна разруха, в която, колкото и да се взираше, нищо не можеше да различи. А изпод всичко това се раздаваше призрачният глас на Стилсън, глас на преоценен идол или на съдбата в сценичен фарс: ЩЕ МИНА ПРЕЗ ТЯХ КАТО НАЖЕЖЕН РЪЖЕН ПРЕЗ БУЦА МАСЛО! ЩЕ ГИ ОВЪРШЕЯ КАТО ХАЛА!
— Тигърът — промърмори Джони с надебелял език. — Тигърът е зад синьото, зад жълтото.
После цялата тази бъркотия от картини, образи и думи потъна в надигащия се глух тътен на забравата. Стори му се, че с обонянието си долавя сладникавия метален мирис на озон като край проводници под високо напрежение. За момент онова вътрешно око сякаш се отвори още по-широко и заопипва с поглед наоколо; синьото и жълтото, които бяха забулили всичко, започнаха да се сгъстяват и да се превръщат в… в нещо. И някъде дълбоко в себе си Джони чу изпълнен с ужас женски писък: „Дай си ми го, гадино мръсна!“
59
Според Конституцията на САЩ клетва пред върховния съдия полага бъдещият президент при встъпването си в длъжност. — Б.пр.