— Остави, татко. Всичко вече е минало.
— Не. Трябва да ти го кажа. Вече година и половина ми тежи като воденичен камък. Молил съм се да умреш и да се отървеш, Джони. Молил съм се на бога да вземе собственото ми дете. — Той отново избърса очи и прибра носната си кърпа. — Излезе, че бог е знаел мъничко повече от мен. Джони… ще ми станеш ли шафер на сватбата?
Вътре в себе си Джони изпита нещо подобно на жалост.
— С удоволствие — отзова се той.
— Благодаря. Радвам се, че… че си казах всичко, дето ми тежеше на душата. Чувствувам се тъй, както не съм се чувствувал много, много отдавна.
— Определили ли сте датата?
— Всъщност да. Как ти се вижда втори януари?
— Прекрасно. Можете да разчитате на мен.
— Сигурно ще обявим и двете къщи за продан. Хвърлили сме око на една ферма в Бидефорд. Мястото си го бива. Двадесет акра и половината от тях — гора. Ще започнем всичко отначало.
— Да, хубаво е да се започне всичко отначало.
— Ти нямаш нищо против да продадем къщата, нали? — попита Хърб с известна тревога.
— Разбира се, че не. Усетих само едно леко бодване и нищо повече.
— И с мен е същото — едно леко бодване. — Хърб се усмихна. — Моето е някъде около сърцето. А твоето?
— И моето.
— Как ти вървят работите оттатък?
— Добре.
— Твоето момче напредва ли?
— Фурия е! — Джони се засмя, защото бе употребил един от любимите изрази на баща си.
— Колко още смяташ, че ще останеш там?
— Като учител на Чък ли? Мисля, че ще остана да го занимавам до края на учебната година, ако ме искат. За мен е нещо съвсем ново да преподавам на четири очи. Много ми хареса. А и работата е наистина добра. Бих казал — идеална.
— Какво смяташ да правиш след това?
Джони сви рамене.
— Не знам още, но едно е сигурно.
— Кое е то?
— Отивам за бутилка шампанско. Тази вечер ще се натряскаме!
В онази септемврийска вечер баща му бе станал от масата и го бе тупнал радостно по гърба.
— Вземи две бутилки! — бе казал той.
Джони продължаваше от време на време да получава писма от Сара Хазлет. Двамата с Уолт очакваха второто си дете през април. Джони им изпрати своите поздравления по този случай, както и пожелания Уолт да събере много гласове в предстоящата кампания. Понякога си мислеше за следобеда със Сара, за онези дълги часове на отпусната забрава. Това не беше от спомените, които си позволяваше да изважда твърде често на повърхността — боеше се да не избледнее от светлината на паметта и да заприлича на червено-жълтеникавите фотографии, които ти показват за одобрение, преди да отпечатат общото табло на випуска.
Беше излизал веднъж-дваж напоследък с момичета, сред които и по-голямата, току-що разведена сестра на приятелката на Чък, но с никое не изпита желание да задълбочи нещата.
По-голямата част от свободното си време тази есен Джони прекара в компанията на Грегъри Амас Стилсън.
Бе се превърнал в стилсоман. В скрина под чорапите, долното бельо и тенис-фланелките си, той държеше три тефтера, изпълнени с бележки, разсъждения и ксерокопия от вестници и списания.
Тази дейност го караше да се чувствува донякъде гузен. Нощем, когато пишеше в полетата около залепените изрезки с тънкия си флумастер, започваше да се вижда досущ като някой Артър Бремър61 или онази Мур, която се бе опитала да застреля Джери Форд. Джони знаеше, че ако Едгар Ланкт, безстрашният пазител от фирмата Фира-БиРа, го видеше отнякъде с какво се занимава, моментално щяха да започнат да го подслушват и по телефона, и в стаята, че и в тоалетната. Пред прозореца му щеше да спре затворен камион с надписи на доставчици на мебели по домовете, само че вътре вместо с кресла и дивани щеше да бъде пълно с камери, свръхчувствителни микрофони и бог знае още какво.
Непрекъснато си првтаряше, че не е Бремър, че интересът му към Стилсън не е маниакален, но му беше все по-трудно и по-трудно да си повярва, особено след дългите часове на ровене в университетската библиотека из стари вестници и списания или след шепите монети, които една по една изчезваха в малката цепка на автомата за фотокопия. Още по-трудно му беше да си повярва в безсънните нощи, когато гореше ток, за да запише разсъжденията си, и се опитваше да прозре взаимната връзка между различните факти. И ставаше почти невъзможно да си повярва в онези гробовно смразяващи мигове, преди да съмне, когато се събуждаше облян в студена пот от поредния кошмар.
Кошмарът, който го спохождаше, бе почти винаги един и същ — едно буквално повторение от ръкостискането със Стилсън на митинга в Тримбъл: внезапната червена завеса; чувството, че се намира в тунел, изпълнен с режещата светлина на връхлитащия върху му прожектор; прожекторът, монтиран върху някакъв черен локомотив на съдбата. Старецът с уплашените очички, който приема една немислима клетва за встъпване в длъжност. Чувствата в техните нюанси, които го обгръщат на талази като гъсти облаци от дим. И върволицата от мимолетни видения, които се поклащат в дълъг наниз като пластмасови байрачета над паркинг със стари автомобили за продан. Разумната половина от неговото съзнание му нашепваше, че всички тези образи са свързани помежду си, че подобно на комикс, те разказват история в картинки за надвисналия титаничен апокалипсис, може би дори за Армагедон, в чието неотвратимо приближаване Вера Смит бе вярвала тъй дълбоко.