— Не се разстройвай, Джони. Това не е краят на света. Има и други хубави неща.
— Ще… ми трябва време да свикна — най-после успя да отговори той.
— Да, знам.
— Виждаш ли се с нея?
— Пишем си от време на време. Запознахме се след нещастието с тебе. Тя е добро момиче, много добро. Все още преподава в Клийвс Милс. Но разбрах, че ще напуска през юни. Тя е щастлива, Джон.
— Хубаво — едва обърна език Джони. — Радвам се, че поне някой е щастлив.
— Сине…
— Надявам се, че не си говорите нещо тайно — закачи се Вера Смит, която влезе в стаята. В едната си ръка носеше кана, натъпкана с парчета лед. — Казаха, че още не си достатъчно добре за плодов сок, Джони, и затова ти донесох тоник.
— Прекрасно, мамо.
Тя погледна Хърб, после Джони, после пак Хърб.
— Наистина ли си говорехте за тайни работи? Защо сте провесили носове?
— Тъкмо обяснявах на Джони, че ще трябва здравата да се потруди, ако иска да излезе оттук — излъга Хърб. — Предстои му дълъг курс на лечение.
— Защо ви е притрябвало да говорите за това точно сега? Не се бойте, всичко ще бъде наред!
Вера наля тоник, сложи сламка и се усмихна на сина си.
— Хайде, пийни си. Много е полезно.
Джони изпи чашата до дъно. Горчеше.
ГЛАВА VII
1
— Затвори очи — подкани доктор Уейзак.
Той беше дребен, топчест човек с невероятно буйна и грижливо вчесана дълга коса, с триъгълни бакенбарди. Джони не можеше да приеме равнодушно гривата му. През 1970 година човек с подобно косище би бил принуден да си пробива с бой път към изхода на всеки бар в Източен Мейн, а човек на годините на Уейзак би се смятал за медицински случай.
Не бе коса, не бе чудо.
Джони затвори очи. Главата му бе облепена с електроди. От тях излизаха жици, които водеха към енцефалографа, закачен на стената. Доктор Браун и някаква сестра стояха при апарата, от който полекичка излизаше широка лента милиметрова хартия. Джони би предпочел на мястото на тази сестра да беше Мари Мишо. Изпитваше смътен страх.
Доктор Уейзак докосна клепачите му и той потръпна.
— Тъй… не мърдай, Джони. Тези са последните. Ето… тук.
— Готово, докторе — обади се сестрата.
Тихо бръмчене.
— Това е, Джони. Добре ли се чувствуваш?
— Все едно, че са ми сложили монети на клепачите.28
— Така ли? Бързо ще свикнеш. Сега нека ти обясня цялата процедура. Ще те карам да си представяш разни неща. Ще имаш по около десет секунди за всяко. Нещата, които ще трябва да си представяш, са общо двадесет. Разбираш ли?
— Да.
— Прекрасно. Започваме. Доктор Браун?
— Готов съм.
— Отлично. Джони, искам да си представиш маса. На масата има портокал.
Джони започна да си представя. Беше малка масичка за игра на карти, със сгъваеми стоманени крака. Върху нея, мъничко встрани от центъра, имаше голям портокал с етикетче, залепено на грапавата му кора. На него пишеше „Сънкист“.
— Добре — насърчи Уейзак.
— Тази машинка може ли да види моя портокал?
— Е… На езика на символите — може. Апаратът регистрира биотоковете на мозъка. Ние търсим локални затормозявания, Джони. Области, които са увредени. Евентуални симптоми за повишено мозъчно налягане. А сега ще те помоля да поотложиш въпросите.
— Добре.
— Представи си телевизор. Нека да е включен, но да не приема никаква програма.
Джони видя телевизора, който имаше в квартирата — който бе имал в квартирата си. Екранът бе осветен от сив снеговалеж. Връхчетата от заешките уши на стайната антена бяха увити със станиол, за да се подобри приемането.
— Добре.
Един след друг последваха и другите предмети. Когато стигнаха до единадесетия, Уейзак поръча:
— Сега искам да си представиш сгъваема маса за пикник от лявата страна на зелена поляна.
Джони се замисли и в съзнанието му се появи шезлонг. Той сбърчи чело.
— Какво има?
— А, нищо… — Джони напрегна мислите си. Пикници, топли кренвирши, мангал с дървени въглища… Асоциирай, дявол да го вземе, асоциирай! Толкова ли е трудно мислено да видиш маса за пикник? Трябва да си виждал хиляди! Асоциирай докато стигнеш до нея! Пластмасови лъжици и вилици, картонени чинии, баща му с шапка на готвач, с дълга вилица в ръката, вързал престилка, на която с разкривени букви пише: „Готвачът иска нещо за пийване!“ Баща му пече сандвичи, които те ще седнат да изядат на…
Ох, ето я!
Джони се усмихна, но тутакси отново помръкна. Този път образът в главата му беше на хамак. Ах, да го вземат мътните!
— Не се ли получава масата за пикник?
28
Съществува погребален обичай, според който върху клепачите на мъртвеца се слагат дребни монети. — Б.пр.