— Как е? — попита той.
— Добре.
— Операцията мина като по мед и масло. Вярвам, че ще има хубави резултати.
— Радвам се.
— Чакат те болки — предупреди хирургът. — Навярно доста силни. Самата лечебна физкултура ще бъде много болезнена в началото. Дръж се.
— Къде ще ходя!
— Довиждане — сбогува се Руоп и излезе.
„Навярно — мина през ума на Джони — бърза да изиграе партия голф на местното игрище, преди да е мръкнало.“
5
„Доста силни болки.“
Към девет часа вечерта местната упойка бе окончателно престанала да действува и Джони примираше от болки. Бяха му забранили да си мърда краката без помощта на две сестри. Имаше чувството, че някой бе взел колани с безброй остри шипове по тях, беше ги омотал около колената му и бе ги затегнал жестоко, до скъсване. Времето се влачеше бавно като червей. Ще хвърли поглед към часовника, сигурен, че е минал час, откакто за последен път го бе поглеждал, и ще се окаже, че са минали някакви си четири минути. Стигаше до положение, когато беше сигурен, че не ще може да изтърпи болката ни минута повече, но минутата минаваше и той бе абсолютно уверен, че следващата вече няма да я преживее.
Помисли си за всичките минути, които го чакаха, наредени като монети в равен, десеткилометров фишек и гладката, тежка вълна на най-черната депресия в живота му го погълна и повлече към дъното. Щяха да го мъчат до смърт. Операции на лактите, бедрата, шията. Лечебна физкултура. Санитари, инвалидни колички, бастуни.
„Чакат те болки… Дръж се.“
„А не, ти се дръж! — възнегодува Джони. — Мене по-дооре да ме оставите на мира! Пръждосвайте се оттук с вашите сатъри! Ако това ще ви е помощта, ни най-малко не ми е притрябвала!“
Непрестанна, пулсираща болка, врязваща се в плътта му.
Топла влага, стичаща се по слабините.
Беше се изпуснал.
Джони Смит се обърна към стената и заплака.
6
Десет дни след първата операция и две седмици преди деня, за който бе насрочена следващата, Джони вдигна очи от книгата си — „Гвардията на президента“ (историята на аферата „Уотъргейт“ от разкрилите я двама журналисти Удуърд и Бърнстайн) — и забеляза на прага млада жена, която поглеждаше нерешително.
— Сара! — възкликна той. — Ти ли си?
Тя въздъхна разтреперано.
— Да, аз съм, Джони.
Той остави книгата и се взря в нея. Бе елегантно облечена в светлозелена рокля от лен, а пред гърдите си стискаше като щит кафява чанта-плик. Беше си изсветлила един кичур коса и страшно й отиваше. Но в същото време в сърцето на Джони се завъртя острието на ревността: „Нейна ли е била идеята за този кичур или на мъжа, с когото сега дели живота и леглото си?“ Беше красива.
— Заповядай — покани я Джони. — Влез и седни.
Тя прекоси стаята и изведнъж той сякаш надникна и се видя през нейните очи — изпосталял, свлечен леко на една страна върху стола до прозореца, изпънал крака на табуретка, облечен в роба, завързана на гърба, и загърнат в евтина болнична хавлия.
— Харесвам ли ти в парадния си смокинг? — прикри неудобството си с шега.
— Много добре изглеждаш. — Тя го целуна по бузата и стотици спомени запреплетоха мълнии в паметта му, подобно на колода карти, ловко размесвани от опитен картоиграч.
Сара седна на другия стол, кръстоса крака и придърпа края на полата си.
Двамата се гледаха мълчаливо. Личеше си, че тя е страшно нервна. Ако някой сега я докоснеше по рамото, сигурно щеше да подскочи до тавана.
— Не бях сигурна дали трябва да дойда, но много ми се искаше.
— Радвам се, че дойде.
„Като непознати в автобуса — натъжи се той. — Би трябвало да значим повече един за друг.“
— Казвай сега, какво става с тебе?
Джони се засмя.
— Бях на война. Да ти покажа ли раните си?
Той повдигна робата над коленете си и откри криволичещите разрези, които бяха започнали да заздравяват. Ръбовете им все още бяха алени и насечени от чертичките на шевовете.
— О, боже, какъв е този ужас?
— Опитват се да слепят милионите парчета на Търкаланчо-дебеланчо31. Кралската войска, конницата напета и медицинската чета. Така че… — Той млъкна, защото Сара се просълзи.
— Не говори така, Джони. Моля те, недей.
— Прощавай. Аз само исках… да се пошегувам. — Истината ли казваше? Действително ли се бе опитвал да види бедата си откъм смешната страна, или бе потърсил начин да се оплаче: „Благодаря за посещението, тук ме кълцат на парчета.“
— Нима можеш! Нима си в състояние да се шегуваш с това? — Тя бе извадила лигнинена кърпичка от чантата си и бършеше очи.
— Немного често. Сега като те видях… в мене май заговори инстинктът за самосъхранение.
31
Джони прави аналогия с популярната английска гатанка за деца:
(Яйцето) — Б.пр.