— Ами той току-що…
— Централа, слушам ви.
— Ало, централа, трябва да съобщя за пожар в стария град. Бихте ли ме свързали, моля?
— Ей — възкликна една от сестрите. — На кого се е запалила къщата?
Айлийн затъпка нервно от крак на крак.
— Той твърди, че моята.
Сестрата, която бе бъбрила с козметичката за ремонта на апартамента си, погледна Джони с нови очи.
— О, господи, та това е онзи!
Джони посочи към таблото за повиквания, където в момента горяха пет или шест лампички.
— Защо не отидете да видите от какво имат нужда тези хора, а?
Телефонистката го бе свързала с пожарната на стария град.
— Името ми е Джон Смит. Трябва да съобщя за пожар. Той е на… — Джони се обърна към Айлийн. — Какъв ти е адресът?
За момент Джони се усъмни, че няма да му го каже. Устните й се движеха, но оттам не излизаше нито звук. Двете любителки на кафе бяха зарязали чашките си и се бяха оттеглили в отсрещния ъгъл на стаята. Шушукаха си като гимназистки в училищна тоалетна. Очите им се бяха разширили от възбуда.
— Слушам ви — напомни гласът от другия край на телефона.
— Хайде, какво чакаш! — подкани Джони. — Да не искаш твоите котки да се изпекат живи?
— Главната улица, номер 624 — изрече неохотно Айлийн. — Джони, ти наистина не си с всичкия си.
Джони повтори адреса в слушалката и добави:
— В кухнята е.
— Вашето име?
— Джон Смит. Обаждам се от Централния институт за медицинска помощ на Източен Мейн, Бангор.
— Може ли да ви попитам откъде имате тази информация?
— Така ще си разговаряме до довечера. Информацията ми е точна. А сега по-добре се размърдайте и угасете пожара. — Той затвори с трясък телефона.
— … и той казал, че майката на Сам Уейзак била все още…
Сестрата млъкна и погледна към Джони. За момент той почувствува върху себе си очите на всички — те залепваха за кожата му като малки нажежени плочки. Беше му ясно какво ще последва и стомахът му се сви в нервен спазъм.
— Айлийн — повика я той.
— Какво?
— Близка ли си с някого от съседите?
— Да… с Бърт и Джанис.
— Някой от тях да си е вкъщи сега?
— Да, навярно Джанис си е вкъщи.
— Защо не й позвъниш?
Айлийн кимна, изведнъж разбрала накъде бие Джони. Взе телефона от ръцете му и набра номера. Сестрите жадно поглъщаха сцената, сякаш случайно се бяха включили в някакво много интересно телевизионно предаване.
— Ало, Джан? Тук е Айлийн. В кухнята ли си?… Би ли погледнала през прозореца дали… хм… всичко е наред у нас?… Понеже един приятел ме уверява… После ще ти обясня, след като провериш как е там, съгласна ли си? — Айлийн се бе изчервила от притеснение. — Добре, ще почакам. — Обърна се към Джони и пак повтори: — Ти наистина не си с всичкия си.
Последва безконечна пауза. След това Айлийн отново започна да слуша. Слуша в течение на доста време и накрая отвърна със странен, приглушен глас, който нямаше нищо общо с обичайния й говор:
— Не, всичко е наред, Джан. Вече е съобщено. Не, сега не мога, после… — Погледът й се плъзна крадешком към Джони. — Да, странно откъде бих могла да знам… но ще ти обясня. Поне ще се опитам. Дочуване.
Тя затвори слушалката. Всички я наблюдаваха — сестрите с ненаситно любопитство, Джони с безрадостна увереност.
— Джан твърди, че от кухненския ми прозорец бълва дим!
Трите сестри дружно ахнаха. Очите им, широко отворени и някак укоряващи, се обърнаха за пореден път към Джони. „Очи на съдебни заседатели“ — мрачно помисли той.
— Трябва да си ида у дома.
Нямаше го агресивният, увещаващ, уверен терапевт. На негово място се бе появила дребна женица, разтревожена за котките, за къщата, за вещите си.
— Аз… просто нямам думи да ти благодаря, Джони… Съжалявам, че не ти повярвах, но… — Тя се разплака.
Една от сестрите тръгна към нея, но Джони я изпревари. Прегърна я и я изведе в коридора.
— Ти наистина можеш… онова, дето разправят… — прошепна Айлийн.
— Прибери се вкъщи. Сигурен съм, че всичко ще е наред. Ще има незначителни следи от дима и от водата, нищо повече. Онзи киноафиш за „Буч Касиди и Сънданс кид“32 ще трябва да прежалиш, струва ми се, но нищо повече.
— Да, добре. Благодаря ти, Джони. Бог да те поживи! — Тя го целуна по бузата и заситни надолу по коридора. Обърна се само веднъж — на лицето й бе изписан израз сроден със суеверен страх.
Сестрите се бяха строили до стъклената преграда на дежурната стая и зяпаха Джони като хипнотизирани. Изведнъж му напомниха за свраки, накацали на телеграфна жица, втренчили се в нещо блестящо и лъскаво, готови всеки миг да го грабнат и разкъсат на парчета.