Истината следваше да му се внуши.
Дори със сила, ако бе необходимо.
Навън утрото на късния августовски ден бе ясно и топло. В дърветата пееха птички. И Грег чувствуваше, че мигът, в който ще се реши съдбата му, е по-близък от всякога. Ето защо щеше да бъде внимателен с този чистопробен задник. Това не беше някой дългокос перушан на мотоцикъл, с криви като скоби крака и вонящ на пот. Момчето се учеше в колеж, косата му бе дългичка, но скърцаше от чистота и бе племенник на Джордж Харви. Не че той го обичаше кой знае колко (Джордж бе прекосил Германия с пушка в ръка през 1945 г. и за тези дългокоси хапльовци имаше само една благословия, която съвсем не беше за добро здраве), ала кръвта вода не става. А думата на Джордж тежеше в Градския съвет. „Виж там, направи каквото можеш, да го вразумиш“ — бе неговият отговор, когато Грег му съобщи, че полицейският началник Уигинс е арестувал сила на сестра му. Но очите му молеха: „Не го пребивай! Една кръв сме.“
Момчето гледаше Грег с ленива неприязън.
— Разбирам — нападна то, — че вашият инспектор Дюдю ми е взел фланелката и искам да си ми я върнете. А няма да е зле, ако и вие разберете нещо: само да не си я получа, ще накарам целия Американски съюз за граждански свободи да се стовари върху селяндурската ви глава.
Грег стана, отиде до стоманеносивия канцеларски шкаф срещу автомата за газирана вода, извади връзка ключове, избра един, отключи и извади отвътре червена тенис-фланелка, която лежеше върху купчина формуляри за констатация на транспортни произшествия. Разпъна я, за да се види надписът й:
— Ходил си по улиците — продължи Грег с все същия благ глас — с това на гърба.
Момчето, което се кандилкаше на задните крака на стола, щедро ливна пепси в гърлото си. Тънката усмивка — израз на самодоволство, ако не и на презрение — не слизаше от устните му.
— Точно така, а сега си ми я дайте. Тя е моя собственост.
Грег го заболя главата. Този нафукан посерко не подозираше колко лесно би могъл да го оправи. Стаята бе звукоизолирана и неведнъж стените й бяха заглушавали викове на болка. Ала момчето не си даваше сметка за това, то просто не разбираше!
„Само не губи контрол! Не прекалявай! Мисли за бъдещето си!“
Лесно е да се каже. Обикновено не е трудно и да се изпълни. Но понякога, понякога просто го хващаха дяволите.
Грег бръкна в джоба си и извади запалка „Бик“.
— Така че напомни на твоя гестаповски началник и на оня фашист чичо ми, че Първото допълнение36… — Гласът му секна, очите му се ококориха. — Какво пра…? Ей! Ей!
Без да обръща внимание и поне привидно спокоен, Грег щракна запалката. Огнената газова струя лумна и той подпали тениската на момчето. Между другото, гореше отлично!
Предните крака на стола издумкаха върху пода и момчето се хвърли към Грег. В ръката си все още стискаше бутилката пепси. Самодоволната усмивчица се бе изпарила и на лицето му се бе изписало безкрайно удивление, както и негодувание, подобаващо на разглезен пикльо, свикнал цял живот да се налага.
„На този никога не са му викали фъстък!“ — помисли си Грег и болката в главата му се засили. Да, ще трябва да внимава.
— Дай ми я! — кресна момчето. Грег бе протегнал ръка и с два пръста стискаше тениската, готов да я пусне на пода щом му запари пламъкът. — Дай ми я, задник такъв! Тя е моя! Това е…
Грег натисна с цяла длан гръдния кош на младежа и го блъсна с все сила — а силата му никак не беше малка. Момчето полетя през стаята, гневът му се претопи напълно в изумление и най-сетне в онова, което бе нужно на Грег: в страх.
Той пусна фланелката на пода, взе бутилката с пепси и изля остатъка от съдържанието й върху тлеещите парчета плат. Те засъскаха зловещо.
Момчето бавно се изправи, като се подпираше с гръб на стената. Грег намери с поглед очите му. Те бяха кафяви и кръгли от уплаха.
— Предстои ни да уточним един въпрос. — Грег имаше чувството, че думите му идват като изпод земята през замайващите удари на главоболието. — Ще проведем един семинар ей тук, в тази вътрешна стая, по въпроса кой именно е задникът. Ясно ли е? Ще извлечем някои изводи. Нали вие колежаните си падате по тая работа? Да извличате разни изводи?
Момчето гълташе въздух на пресекулки. Намокри устни с език и понечи да каже нещо, но вместо това извика: „Помощ!“
— Вярно, наистина имаш нужда от помощ. И аз ще ти помогна.
36
Първото допълнение към Конституцията на САЩ гарантира свободата на гловото, печата и събранията. — Б.пр.