— Трябва да е господарят, полковник Кошкарев — продума Селифан.
— Защо?
— Защото снагата му, благоволете да видите, е по-бяла, отколкото на другите, пък има и почтена пълнота като на господар.
Полека-лека изтеглиха заплетения в мрежата господар доста близо до брега. Като почувствува, че може да стигне дъното, той стъпи на краката си и в туй време зърна каляската, която минаваше през яза, и седящия в нея Чичиков.
— Обядвали ли сте? — извика господарят, като наближаваше с уловената риба към брега, цял омотан в мрежата, както лятно време дамска ръчичка в ажурена ръкавица, държейки едната си ръка над очите във вид на козирка за защита от слънцето, а другата по-ниско, подобно Венера Медицейска72, когато излиза от банята.
— Не — отговори Чичиков, като приповдигна шапката си, и продължаваше да се покланя от бричката.
— Тогава благодарете богу! Тома Малкия, покажи есетрата. Остави мрежата, Тришка дебелако — извика [господарят]. — И помогни да извадят есетрата от коритото! Козма дебелако, върви да помагаш!
Двамата рибари приповдигнаха от коритото главата на някакво чудовище. „Видите ли какъв княз! Дошъл ни е от реката — крещеше валчестият господар. — Карайте в къщи! Кочияш, вземи по долния път през градината. Тичай, дебелако Тома Големия, да отваряш вратичката! Той ще ви придружи, а аз ей сега…“
Дългоногият бос Тома Големия, както си беше, по една риза, се затече пред каляската през цяло село, дето пред всяка къща бяха построени мрежи, сакове и кошове за риба: всички селяни бяха рибари; после отдръпна вратичката на една зеленчукова градина и през градините бричката излезе на мегдана, близо до селската черква. Оттатък черквата, малко по-далече, се виждаха покриви на постройки.
„Май чудатичък е този Кошкарев“ — мислеше си Чичиков.
— А ето и аз съм тук! — чу се глас отстрани. Чичиков се обърна. Домакинът беше вече го настигнал с кола, облечен със зелен като трева памучен сюртук, с жълти панталони и шията без вратовръзка като купидон! Той беше седнал настрани във файтона и сам беше изпълнил цялата кола. Чичиков се накани уж да му каже нещо, но шишкавият домакин вече беше изчезнал. Файтонът му пак се показа на същото място, дето издърпваха рибата. Зачуха се пак гласове: „Тома Големия и Тома Малкия! Козма и Денис!“ Когато Чичиков наближи до портата на къщата, за голямо негово учудване шишкавият господин беше вече при вратата и го прие в прегръдките си. Как бе успял той да прехвръкне тъй — бе непостижимо. Те се целунаха, по стар руски обичай, трикратно на кръст: домакинът беше човек от стария калъп.
— Нося ви много здраве от негово превъзходителство — каза Чичиков.
— От какво превъзходителство?
— От вашия роднина, от генерал Александър Дмитриевич.
— Кой е тоя Александър Дмитриевич?
— Генерал Бетришчев — отговори Чичиков малко учуден.
— Непознат — каза домакинът учуден.
Чичиков се учуди още повече.
— Че как тъй?… Надявам се поне че имам удоволствие да приказвам с полковник Кошкарев?
— Не, не се надявайте! Вие не сте дошъл у него, а у мене, Петър Петрович Петух! Петух Петър Петрович! — додаде домакинът.
Чичиков се вдърви.
— Каква е тази работа! — се обърна той към Селифан и Петрушка, които бяха зяпнали и опулили очи, единият седнал на капрата, а другият застанал до вратичката на каляската. — Каква е тази работа, глупаци? Не ви ли казах: за полковник Кошкарев… А пък това е Петър Петрович Петух…
— Момчетата са направили много добре! Вървете в готварницата: там ще ви дадат по чаша ракия — рече Петър Петрович Петух. — Разпрегнете конете и вървете тутакси в стаята на слугите.
— Мене ми е съвестно, такава неочаквана грешка… — рече Чичиков.
— Не е грешка. Вие по-напред опитайте какъв е обядът, па тогава ми кажете грешка ли е, или не. Моля, заповядайте — каза Петух, като улови Чичиков под ръка и го въведе във вътрешните стаи. От стаите изскочиха насреща им двама младежи с летни сюртуци тънки като върбови пръчки. Те бяха израсли цял аршин по-високо от баща си.
— Моите синове, гимназисти, дойдоха си за празниците… Николаша, остани ти с госта, а ти, Алексаша, ела с мене. — Като каза това, домакинът изчезна.
Чичиков се заприказва с Николаша. Николаша изглеждаше, че е бъдещ човек-отрепчица. Той веднага разказа на Чичиков, че нямало никаква полза да се учат в губернската гимназия, че те с брата си искали да отидат в Петербург, защото в провинцията не струвало да се живее.
„Разбирам — помисли си Чичиков, — ще се свърши работата със сладкарниците и булевардите…“
— Ами как? — попита той гласно. — В какво състояние е имението на баща ви?
72