— С голямо удоволствие, дори и три.
— Е тогава дайте си ръката! Дохождам! — каза оживено Платонов.
Те се хванаха за ръце.
— Да вървим!
— Къде, къде? — извика домакинът, като се събуди и опули очи. — Не, господинчета! Поръчано е да бъдат снети колелата на каляската, а вашият жребец, Платон Михайлич, е пратен на паша на петнайсет версти далече оттука. Не, днес вие ще пренощувате у мене, па утре, след ранен обяд, вървете си поживо-поздраво.
Какво да правят с Петух? Трябваше да останат. Затова пък бяха възнаградени с чудна пролетна вечер. Стопанинът нареди разходка по реката. Дванадесет гребци с двадесет и четири весла ги понесоха с песни по гладката повърхнина на огледалното езеро. От езерото влязоха в реката, безпределна, с полегати брегове от двете страни, като се промъкваха постоянно под протегнати напреко през реката въжа за риболов. Нито една струйка не вълнуваше водата: само гледки безмълвно се нижеха пред тях една след друга и горичка след горичка радваха погледите с живописно разхвърляните си дървета. Гребците дърпаха отведнъж двадесет и четири весла, вдигаха ги едновременно нагоре и ладията като от само себе си, като лека птица се носеше по неподвижната огледална повърхнина. Момъкът-запевач, широкоплещест юначага, третият от кормилото, започваше с чист, звънлив глас и извиваше сякаш из славеево гърло началния напев на песента; петима подземаха, шестима я издигаха и се разливаше тя, безпределна като самата Русия. И Петух, възбуден, пригласяше и извишаваше, дето не достигаше сила на хора, и дори сам Чичиков чувствуваше, че е русин. Само един Платонов си мислеше: „Какво ли е хубавото на тази тъжна песен? Навява на душата още по-голяма тъга“
Когато се връщаха, вече бе мръкнало. В здрача веслата удряха по водата, която вече не отразяваше, небето. Те доближиха в тъмно брега, по който бяха накладени огньове; рибари варяха на пиростия чорба от живи, мятащи се още риби. Всичко вече се бе прибрало по къщите. Селските говеда и птиците отдавна бяха прибрани и прахът от тях се бе улегнал, а говедарите стояха при портата и чакаха да им донесат гърне мляко и да ги поканят на рибена чорба. В дрезгавината се чуваше тих глъч от хора, кучешки лай, който долиташе отнякъде, от чужди села. Месецът изгряваше и потъмнелите околности почваха да се осветяват и всичко се озари. Чудни картини! Но нямаше кой да им се любува. Николаша и Алексаша, наместо да литнат в това време край тях на два лихи коня да се надпреварват, мислеха за Москва, за сладкарниците, за театрите, за които им бе разказал един дошъл от столицата кадет; баща им мислеше как да нахрани по-добре гостите; Платонов се прозяваше. От всички най-жив излезе Чичиков. „Ех, наистина! Ще се снабдя и аз един ден със селце.“ И взеха да му се мяркат и женица, и чичончета.
А на вечерята пак преядоха. Когато Павел Иванович влезе в отредената му за спане стая и лягайки си в кревата, попипа кореми си: „Тъпан! — каза той. — Никакъв градоначалник вече не може влезна.“ А как се бе случило, че отвъд стената беше кабинетът на домакина. Стената бе тънка и всичко, каквото се приказваше там, се чуваше. Домакинът поръчваше на готвача за следния ден, уж като ранна закуска, един истински обяд — как го заръчваше! Би се отворил апетит и на мъртвеца.
— А че кулебяката73 направи на четири ъгъла — говореше той, като мляскаше и поемаше дъх. — В един ъгъл тури ми ти мене хрилете на есетрата и гръбначните хрущяли, в друг гречнева кашица и гъбички с лучец, па и рибе мляко, а че и мозък, а че и каквото знаеш там такова… туй-онуй, което още трябва… А че от едната страна, разбираш, тя да се позачерви мъничко, а от другата я остави по-леко. А пък отдолу… поизпечи я тъй, че цялата да всмуче маслото, да го попие тъй, че цялата, знаеш, ей тъй да може туйнака — не да се рони, ами да се топи в устата като някакъв сняг, тъй че да не усетиш. — Като говореше туй, Петух мляскаше и цъкаше с уста.
„Дявол да го вземе! Няма да ме остави да спя“ — мислеше си Чичиков и се зави презглава да не чува нищо. Ала и през одеялото се чуваше:
— А пък покрай есетрата натуряй цвекло на звездички, па и каймачец, и печурчици, па и още, знаеш, репички, моркови, бобец, па и още нещо такова, знаеш, туй-онуй, да има гарнитура, гарнитура всякаква повечко. А пък в свинските шерденчета тури ледец, да бухнат хубавичко.
Много още ястия заръча Петух. Току се чуваше: — А че поизпържи го, а че поизпечи го, а че остави го да се изпоти хубавичко! — Чичиков заспа на някакъв пуяк.
На другия ден гостите преядоха толкова, щото Платонов не можеше вече да язди кон. Жребеца изпратиха с Петуховия коняр. Те седнаха в каляската. Муцунестото куче тръгна лениво подир колата: и то беше преяло.