— Хм! Политически икономисти! — продължаваше Костанжогло, без да го слуша, с израз на жлъчен сарказъм на лицето. — Добри политически икономисти! Глупец язди глупеца и като глупец кара. По-нататък от глупавия си нос не вижда! Магаре, а ще се покачи дори на катедра, ще турне очила… Глупак! — И в яда си той плюна.
— Всичко това е така и всичко е вярно, но само, моля те, не се ядосвай — рече жена му, — като че не можеш да говориш за това без да се гневиш!
— Като ви слуша човек, почтенейши Константин Федорович, вниква, тъй да се каже, в смисъла на живота, напипва самото сърце на работата. Но като оставим общочовешкото, позволете ми да ви обърна внимание на частното. Ако, да речем, стана помешчик и ми хрумне да забогатея в късо време тъй, че с това, тъй да се каже, да изпълня съществената длъжност на гражданин, по какъв начин, как да постъпя?
— Как да постъпите, за да забогатеете ли? — подзе Костанжогло. — А ето как!…
— Хайде да вечеряме — каза домакинята, като стана от канапето и излезе на средата на стаята, увивайки в шала младото си измръзнало тяло.
Чичиков скочи от стола с пъргавината почти на военен човек, изви ръка, подаде я и поведе парадно домакинята през две стаи в трапезарията, дето на масата бе вече сложен супник, който, оставен без похлупак, разливаше приятно благоухание на супа от пресен зеленчук и първи пролетни корени. Всички седнаха около масата. Слугите бърже поставиха на трапезата всички ястия наведнъж в закрити сосиери и всичко, каквото трябва, и тутакси излязоха. Костанжогло не обичаше лакеите да слушат господарските [разговори], а още повече да го гледат в устата, когато той [яде].
Като изсърба супата и като изпи някаква чаша отлично питие, прилично на маджарско вино, Чичиков каза на стопанина така:
— Позволете ми, почтенейши, пак да ви обърна вниманието върху предмета на прекратения разговор. Аз ви питах как да направя, как да постъпя, как по-добре да се заловя…76
— Имение, за което да би поискал и четиридесет хиляди, аз бих му ги броил начаса.
— Хм! — Чичиков се замисли. — Ами защо сам вие — продума той малко стеснително — не го купувате?
— Не, трябва най-сетне да има мярка. Аз и без това имам много грижи около своите имения. А нашите дворяни и без това вече викат против мене, че като съм се ползувал от немотията и от разореното им положение, купувам земи на безценица. Всичко туй най-сетне ми омръзна, дявол да ги вземе.
— Колко изобщо хората са способни да злословят! — каза Чичиков.
— А не можете да си представите какво е в нашата губерния: мене не ме наричат другояче, освен вариклечко и скъперник първо качество. Себе си оправдават за всичко. „Аз, казва, наистина се разорих, но то е, защото живях с висшите потребности на живота, насърчавах промишлениците, тоест мошениците, които (1 нрзб); а пък инак може да се живее подобно на свиня, като Костанжогло.“
— Бих искал аз да бъда такава свиня! — каза Чичиков.
— И глупости. Какви са тия висши потребности? Кого лъжат те? Той наистина ще накупи книги, но не ги чете. Работата ще се свърши с карти и пиянство. И всичко затуй, че не давам обеди и не им заемам пари. Обеди не давам, защото това би ми тежало: не съм свикнал на такива работи. Ако наминеш у мене да ядеш, каквото аз ям, заповядай. А че не давам пари назаем — това е лъжа. Ако при мене дойде някой, който наистина се нуждае, и ми разправи обстойно как ще се разпореди с парите ми, ако видя от думите му, че ще ги употреби умно и парите ще му донесат явна печалба, няма да му откажа и дори няма да взема лихва.
„Това, виж, трябва да се вземе за сведение“ — помисли Чичиков.
— И никога няма да откажа — продължаваше Костанжогло. — Но да прахосвам пари на вятъра, туй няма да го направя. Колкото за това, да ме прощават. Дявол да го вземе! Той нарежда някакъв си обяд на любовницата си или полудял да гизди с мебели къщата си, или ще отива с някоя безпътница на маскарад, или ще празнува някакъв юбилей за спомен, че е проживял напразно живота си, а ти върви му давай пари назаем!…
Тук Костанжогло плюна и насмалко щеше да каже някои неприлични, ругателни думи в присъствието на жена си. Строга сянка на тъмна ипохондрия помрачи лицето му. Надлъж и нашир по челото му се събраха бръчки, които изразяваха гневното вълнение на раздразнената жлъчка.
— Позволете ми, достопочтений, да ви насоча пак към предмета на прекъснатия разговор — каза Чичиков, като изпи още една чаша малиновка, която наистина беше отлична. — Ако, да речем, аз взема същото това имение, за което вие благоволихте да споменете, то за колко време и как може по-скоро да забогатея до такава степен…
— Ако искате — подзе сурово и отсечено Костанжогло, пълен с душевно неразположение — да забогатеете скоро, никога няма да забогатеете; ако пък искате да забогатеете, без да съобразявате времето, ще забогатеете скоро.