Когато наближиха и застанаха над стръмнината, обрасла с дива акация, и далеч лъсна завоят на реката и тъмният планински склон, и в перспектива се показа наблизо част от скритата в дърветата къща на генерал Бетришчев и зад нея обраслата с гора къдрава планина, покрита със синкавия прах на далечините, по която Чичиков изведнъж се досети, че това трябва да е на Тентетников (той каза).
— Ако тук се засадят гори, тая селска гледка може да надмине по красота…
— Ама вие обичате хубавите гледки! — каза Костанжогло, като изведнъж го погледна строго. — Вижте, ако гоните все гледки, ще останете и без хляб, и без гледки, гледайте ползата, а не красотата. Красотата сама ще дойде. Пример за това са градовете: и досега най-добри и най-хубави са ония градове, които са се строили сами, дето всеки си е строил според потребите и вкусовете; а ония, които са строени по конец, те са просто казарми… Зарежете (красотата), гледайте нуждите…
— Жално е, че ще трябва дълго да чакам, а тъй ми се иска поне (веднъж) да видя всичко в онзи вид, както ми се ще…
— Какво, нима вие сте някой двадесет и пет годишен момък! Въртележка, петербургски чиновник… Чудно!… Търпение! Шест години наред работете: садете, сейте, ровете земята, без да почивате нито минута. Трудно, трудно е. Но затова после, като размърдате хубавичко земята и тя сама почне да ви помага, тогава — то не е като някакъв милион, не, любезний, на вас вън от вашите някакви си седемдесет ръце ще работят още седемстотин невидими. Всичко десеторно! Сега аз не мърдам ни един пръст, всичко става само по себе си. Да, природата обича търпението: и това е закон, който е даден от самия бог и който задоволява търпеливите.
— Като ви слуша, човек чувствува прилив от сили. Духът му се издига.
— Гледай как е орана тази земя! — викна Костанжогло с остро чувство на скръб, като посочи склона. — Не мога повече да стоя тука: смъртна мъка е за мене да гледам тази безредица и този пущинак. Сега вие можете да свършите с него и без мене. Вземете по-скоро от този глупак това съкровище. Той само безчести божия дар. — И като каза това, Костанжогло се помрачи от жлъчното чувство на развълнувания си дух, сбогува се с Чичиков, настигна стопанина и почна също да се сбогува.
— Моля ви се, Константин Федорович — заговори зачуденият стопанин, — току-що дойдохте и хайде пак назад!
— Не мога. Абсолютно необходимо е да бъда у дома — каза Костанжогло. Сбогува се, качи се на кабриолета си и си отиде.
Изглежда, че Хлобуев разбра причината, поради която той си замина.
— Не можа да изтърпи Константин Федорович — каза той, — на стопанин като него не е приятно да гледа такова безпътно управление. Повярвайте, Павел Иванович, че дори жито не съм засял тази година. Като честен човек ви казвам! Семе нямаше, пък и нямаше с що да се оре. Противно е да ме гледа човек. Вашият брат, Платон Михайлович, казват, бил отличен стопанин; за Константин Федорович няма що и да се говори! Той е един вид Наполеон. Често си мисля наистина защо ли толкова ум отива в една глава! Барем капчица от него да беше в моята, глупавата. Тука, господа, гледайте по-предпазливо по моста, да не се цамбурнете в блатото. Поръчах през пролетта да се поправят дъските. Най ми е жал за горките мужици; за тях трябва пример, но какъв пример ще вземат от мене! Какво да се прави. Вземете ги, Павел Иванович, в свое разпореждане. Как да ги приуча на ред, когато аз сам съм безреден? Аз отдавна бих ги пуснал на свобода, но няма никаква полза от това. Виждам, че по-рано те трябва да бъдат в такова състояние, че да могат да живеят. Трябва строг и справедлив човек, който (да) поживее с тях по-длъжко и със собствения си пример за неуморна деятелност78… Русинът, по себе си виждам, не може без подтикване, просто ще задреме, ще се разкисне.