— Слушайте, Павел Иванович — каза той, — аз ви донесох свобода при условие, че веднага ще напуснете града. Съберете всичките си партушини — и много ви здраве, не отлагайте нито минута, защото работата ще стане още по-лоша. Аз зная, вас тук един човек ви настройва, но ще ви кажа под секрет, че сега се открива още едно такова дело и вече никакви сили не могат те спаси. Нему се иска да удави и други, за да не му е мъчно, но работата е към разчистване. Аз ви оставих в добро настроение, по-добро, отколкото сега. Съветвам ви не на шега. Бога ми, работата не е в богатството, за което се карат хората и се колят един друг, сякаш може да се уреди тукашният живот, без да се помисли за другия живот. Повярвайте, Павел Иванович, че докато хората не изоставят всичко, за което се хапят и ядат един друг на земята, и не помислят да благоустроят душевното си богатство, не ще се установи благоустройство и на земното богатство. Ще настъпи време на глад и бедност както за целия народ, така и за всекиго поотделно… Това е ясно. Каквото и да казвате, но тялото зависи от душата. Как можеш да искаш, да върви както трябва? Помислете не за мъртвите души, а за своята жива душа и добър ви час из нов път! Аз също заминавам утре. Побързайте, инак — без мене ще бъде лошо.
Като каза това, старецът излезе. Чичиков се замисли. Значението на живота пак му се стори немаловажно. „Муразов е прав, каза той, време е по нов път!“ Като каза това, той излезе от затвора. Часовоят понесе след него ковчежето, другия дюшек [?] и бельото. Селифан и Петрушка се зарадваха на освобождението на господаря си като на бог знае що.
— Е, драги — каза Чичиков, като се обърна милостиво [към тях], — трябва да събираме вещите си и да заминаваме.
— Да тръгваме, Павел Иванович — каза Селифан. — Пътят трябва да е вече отворен: доста сняг падна. Време е наистина да се махнем от тоя град. Така ми омръзна той, че дори не ми се гледа.
— Върви при коларя да постави колата на плазове — каза Чичиков и сам отиде в града, но не искаше да се отбива при никого за сбогом. Срам го беше след цялото това събитие, толкова повече, че из града за него се чуваха сума най-неблагоприятни истории. Той избягваше всякакви срещи и се отби тихичко само при оня търговец, от когото бе купил сукното с цвят на наварински пламък с дим, взе още четири аршина за фрак и панталони и отиде сам при същия шивач. За двойна [цена] майсторът се реши да усили старанията си и остави да работи цяла нощ на свещи цялото шивашко народонаселение с игли, ютии и зъби и на другия ден фракът бе готов, макар и малко късно. Конете бяха запрегнати. Ала Чичиков премери фрака. Той беше хубав, съвсем като първия. Но, уви! Той забеляза, че на главата му вече се белееше нещо гладко и тъжно пошепна: „Защо трябваше да се предавам тъй силно на отчаяние? И съвсем не бе потребно да късам косите си.“ Като се разплати с шивача, той напусна най-сетне града в някакво странно положение. Той не беше предишният Чичиков: той беше някаква развалина от предишния Чичиков. Вътрешното състояние на душата му можеше да се сравни със срутена постройка, която е съборена, за да се съгради от нея нова, но новата още не е почната, защото още не е дошъл планът на архитекта и работниците стоят в недоумение. Един час преди него замина старецът Муразов в бричка със сандък от рогозка заедно с Потапич, а един час подир Чичиковото заминаване излезе, заповед, че по случай заминаването си за Петербург князът иска да види всички до един чиновници.
В големия салон на генералгубернаторския дом се събра цялото чиновническо съсловие на града, от губернатора до титулярния съветник: началници на канцеларии и отделения, съветници, асесори. Кислоедов, Красноносое, Самосвистов, невземащи, вземащи, кривили душата си, полукривили и съвсем некривили. Всички очакваха с вълнение и тревога генерал-губернатора. Князът се яви ни мрачен, ни светъл; погледът му бе твърд като стъпката му. Цялото чиновническо събрание се поклони, мнозина — до пояс. Като отвърна с лек поклон, князът почна:
— Заминавайки за Петербург, сметнах за прилично да се видя с всички вас и дори да ви обясня отчасти причината. Тук у нас се забърка една твърде развращаваща работа. Аз мисля, че мнозина от тия, които са пред мене, знаят за коя работа говоря. Тая работа повлече откриването и на други, не по-малко безчестни работи, в които се замесиха най-сетне дори и такива хора, които досега аз смятах за честни. Известна ми е също така скритата цел да се заплете всичко по такъв начин, че да бъде съвсем невъзможно да се реши по формален ред. Зная също и кой е главната [причина] и с чие тайно…94, макар че той много изкусно е скрил своето участие. Но работата е там, че аз мисля да проследя всичко това не формално по книжата, а с военен бърз съд, както във военно [време] и надявам се, че царят ще ми даде това право, когато изложа цялото това дело. В подобен случай, когато няма възможност да се разгледа делото по граждански ред, когато шкафовете с [книжата] биват изгаряни и най-сетне с излишно множество лъжливи странични показания и с лъжливи доноси се мъчат да затъмнят и без туй достатъчно тъмното дело — аз смятам военния съд за единствено средство и желая да зная вашето мнение.