— Не. Не! Няма да те пусна! — каза Ноздрев.
— Не, не ме огорчавай, приятелю, наистина ще си отида — думаше зет му, — ти много ще ме огорчиш.
— Празна работа, празна работа! Ние ей сега ще натъкмим една банчица.
— Не, тъкми си я самичък, аз не мога: жената много ще ми се разсърди, истината ти думам! Аз трябва да й направя това удоволствие. Не, не ме задържай!
— Поврага и жена ти, и… Бог знае каква важна работа имате да вършите заедно!
— Не братко! Тя е такава почтена и вярна! Такива добрини ми прави… вярваш ли, плаче ми се дори. Не, не ме задържай; като честен човек, ще си отида. Уверявам те в това по чиста съвест.
— Нека си отиде, каква полза от него! — каза тихо Чичиков на Ноздрев.
— Истина казваш! — отговори Ноздрев. — Страшно не обичам такива скашкани хора! — И додаде с глас: — Е, добре, дявол те взел, върни и се търкай о фустата на жена си, фетюк24 неден!
— Не, братко, не ми казвай фетюк — отговори зет му, — до живот съм й задължен. Тя е наистина толкоз добра, мила, тъй ме гали, че ми се доплаква. Ще ме попита какво съм видял на панаира — трябва всичко да й разправя… тя е толкоз наистина мила.
— Е, хайде, върви да й дрънкаш глупости! Ето ти фуражката.
— Не, братко, съвсем не бива тъй да приказваш за нея; с това ти, може да се каже, мене докачаш, тя е такваз мила.
Е, добре, махай се по-скоро при нея!
— Да, братко, ще отида; прощавай, че не мога да остана. На драго сърце, ама не мога. — Зетят дълго още повтаря извиненията си, без да забележи, че отдавна вече бе седнал в бричката, отдавна бе излязъл от портата и пред него отдавна се простираше само пусто поле. Трябва да се вярва, че жена му ще е чула малко подробности за панаира.
— Ама какъв негодник — думаше Ноздрев, застанал до прозореца и загледан в бричката, която се отдалечаваше. — Я го виж ти как препуска! Логоят му не е лош, отдавна съм турил око на него, ама с него човек не може да се спазари. Фетюк, цял фетюк!
След това те влязоха в стаята. Порфирий донесе свещи и Чичиков забеляза в ръцете на стопанина, кой знае отде дошло, едно тесте карти.
— Какво ще речеш — заговори Ноздрев, като бе стиснал страните на тестето с пръсти и малко го бе прегънал, тъй че хартийката отдолу бе се скъсала и отскочила. — Хайде, за да мине времето, отварям банка от триста рубли!
Но Чичиков се престори, че уж не чу за какво става дума, та му каза, като че неочаквано си бе спомнил:
— А, щях да забравя, имам една молба към тебе.
— Каква?
— Обещай ми по-напред, че ще я изпълниш.
— А каква е молбата?
— Е, обещай, че тогава!
— Заповядай!
— Честна дума?
— Честна дума.
— Ето каква е молбата ми: ти навярно имаш доста умрели селяни, които не са заличени в преброителните списъци?
— Имам; та що?
— Прехвърли ги на мене, на мое име.
— Че за какво ти са?
— Трябват ми.
— Ама за какво?
— Ей тъй, трябват ми, това е моя работа — с една дума, трябват ми.
— Сигурно си намислил нещо. Кажи си какво е?
— Че какво съм намислил? От такава празна работа няма какво и да се намисли.
— Е, тогава защо ти са?
— Ох, какъв си бил любопитен! Той иска всяка отрепка да попипа с ръка, па още и да я помирише!
— Но защо не искаш да ми кажеш?
— Че каква полза да знаеш? Ей тъй, просто дошла ми е такава фантазия.
— Тогава знай: докато не ми кажеш, няма да направя нищо.
— Ето, видиш ли, това е вече нечестно от твоя страна: даде дума и сега се отмяташ.
Както щеш, ама аз няма да направя нищо, докато не ми кажеш защо ти са.
„Какво ли да му кажа?“ — рече на ума си Чичиков и след като помисли минута, каза, че мъртвите души му трябват, за да добие тежест в обществото; че той няма още големи имения, та дотогава барем да има някоя и друга душичка.
— Лъжеш, лъжеш! — пресече го Ноздрев. — Лъжеш, приятелю!
Чичиков сам видя, че не беше го измислил хитро и предлогът бе твърде слаб.
— Тогава ще ти кажа право — поправи се той, — само, трябва да ти кажа, че бащата и майката на моята годеници са много амбициозни хора. Навлякох си наистина такава беля: не съм доволен, че се свързах, искат без друго зетят да има не по-малко от триста души, а понеже не ми достигат почти сто и петдесет селяни…
24