Такова твърде похвално мнение се състави за госта в града и то трая дотогава, докато една странна особеност и едно начинание на госта или, както казват в провинцията, един пасаж7, за който читателят скоро ще узнае, не докара в пълно недоумение почти целия град.
ГЛАВА II
Повече от седмица вече пристигналият господин живееше в града, като ходеше по вечеринки и обеди и по такъв начин прекарваше, както се казва, твърде приятно време. Най-сетне той реши да пренесе своите визити извън града и да навести помешчиците Манилов и Собакевич, на които беше обещал. Може би към това го подтикна друга, по съществена причина, някоя по-сериозна работа, по-близка до сърцето му… Ала всичко туй читателят ще узнае постепенно и когато му дойде времето, стига само да има търпение да прочете предлаганата доста дълга повест, която ще се развива все по-широко и по-свободно, колкото по се доближава до края — венец на всяка работа. На коларя Селифан бе наредено да впрегне рано сутринта конете в познатата бричка, на Петрушка бе поръчано да остане дома, да пази стаята и куфара. За читателя не ще бъде излишно да се запознае с тия двама крепостни хора на нашия герой. Макар че, разбира се, те са лица не твърде бележити, и, дето ги викат, второстепенни или дори третостепенни, макар че главните ходове и пружини на поемата на са положени върху тях, а комай само тук-там ги допират и леко засягат, ала авторът твърде много обича да бъде обстоен във всичко, та и откъм тая страна, при все че сам е русин, иска да бъде точен като немец. Впрочем това ще заеме малко време и място, защото малко трябва да се прибави към онова, което читателят вече знае, т.е., че Петрушка ходеше с широчък кафяв сюртук, взет от гърба на господаря, имаше, както е у хората от неговото звание, голям нос и големи устни. По характер беше повече мълчалив, отколкото приказлив, имаше дори благородно влечение към просветата, т.е. към четене книги, от чието съдържание никак не се затрудняваше, беше му съвсем безразлично дали те бяха похождения на някой влюбен герой, просто буквар или молитвеник — той четеше всичко с еднакво внимание; ако му пъхнеха в ръцете дори химия, той и от нея не би се отказал. Нему харесваше не толкова това, което четеше, а повече самото четене или по-право, процесът на самото четене, тоест ето как — на, от буквите всякога излизаше някаква дума, която някой път дявол знае дори какво значеше. Това четене се извършваше повече в легнало положение в антрето, на кревата и върху дюшека, който от това обстоятелство беше станал сплеснат и тънък като питка. Освен страстта си към четене той имаше още два навика, които бяха други две негови характерни черти: да спи несъблечен, тъй както си ходи, в същия сюртук, и да носи винаги със себе си някакъв свой собствен въздух, своя собствена миризма, която напомняше малко нещо жилищно помещение, тъй че достатъчно беше само да настани някъде своя креват, дори и в необитавана дотогава стая, и да пренесе там шинела и пъртушините си и вече ти се струваше, че в тая стая от десетина години живеят хора. Чичиков, бидейки човек доста изтънчен и дори в някои случаи придирчив, сутрин, като се събудеше и поемеше въздух, само се понамръщваше, потръсваше глава и думаше: „Ти приятелю, дявол те знае, май че се потиш? Да беше отишъл барем на баня!“ На което Петрушка не отговаряше нищо и гледаше веднага да се залови за някоя работа: или се приближаваше с четка до закачения господарски фрак, или просто разтребваше нещо. Какво мислеше той в това време, когато мълчеше? Може би си думаше: „Ама и тебе те бива: как не ти е омръзнало четирийсет пъти да повтаряш едно и също…“ Бог знае, мъчно е да се каже какво мисли крепостният слуга в това време, когато господарят му дава съвет. Та на първо време ето що може да се каже за Петрушка. Коларят Селифан беше съвсем друг човек… Ала авторът много се стеснява да занимава тъй дълго читателите си с хора от долен клас, като знае от опит как неохотно те се запознават с низките съсловия. Такъв си е русинът: ламти да се запознае повече с оня, който поне с един чин е по-горе от него, и далечното познанство с някой граф или княз за него е по-ценно от всякакви тесни приятелски връзки. Авторът се страхува дори за своя герой, който е само колежки съветник. Надворните съветници8 може би ще се запознаят с него, ала ония, които са стигнали до генералски чин, те, господ знае може би дори ще хвърлят един от ония презрителни погледи, които човек хвърля гордо на всичко, пълзящо в краката му, или, което е още по-лошо, може би ще го отминат с убийствено за автора невнимание. Но колкото прискръбно и да е едното и другото, все пак трябва да се върнем при героя. И тъй, като даде потребните заповеди още от вечерта, на другата сутрин той се събуди твърде рано, изми се, изтърка се от глава до нозе с мокра гъба, което вършеше само в неделни дни, а тоя ден се случи неделя, — обръсна се тъй, че бузите му станаха същински атлаз, в смисъл на гладкост и лъскавина, облече фрака с цвят на боровинки с точици и после шинела с мечешката кожа, слезе по стълбата, подкрепян под ръка ту от едната, ту от другата страна от трактирния слуга, и се качи в бричката. Бричката излезе с трясък из хотелските порти на улицата. Един поп, който минаваше по пътя, сне шапка, няколко момченца в изцапани ризки протегнаха ръце, повтаряйки „Господарю, подари на сирачето!“ Коларят, като забеляза, че едно от тях много искаше да се качи отзад на колата, го плесна с бича и бричката заподскача по камъните. Не без радост Чичиков съзря в далечината шарената върлина на бариерата, която даваше да се разбере, че калдъръмът като всяка друга мъка скоро ще се свърши, и след като чукна още няколко пъти доста силно главата си о гюрука, понесе се най-сетне по мек път. Щом градът остана назад, от двете страни на пътя веднага се зареди нашата природна дивота и пустош, пънове, елова гора, ниски проредени шубраци от млади борчета, обгорени стволове от стари борове, диво изтравниче и други подобни глупости. Случваха се като обтегнати по конец селца, които приличаха на стари наредени дърва, със сиви покриви, с резбарски дървени украшения под стрехите във вид на провесени везани кърпи за лице. Неколцина мужици както обикновено се прозяваха, седнали на пръстения пат пред вратата, облечени с кожуси. Селянки с пълни лица и превързани гърди гледаха от горните прозорци: от долните гледаше някое теле или провираше сляпата си муцуна някоя свиня. С една дума, познати гледки. Като измина петнайсетата верста, той си спомни, че тука, според думите на Манилов, трябваше да бъде неговото село, ала и шестнайсетата верста прехвърча, а селото все още не се виждаше и ако не бяха двама селяни, които срещнаха, те надали щяха да излязат на добър край. На питането далече ли е село Заманиловка мужиците свалиха шапки и единият от тях, който беше по-умен и носеше клинообразна брада, отговори: